Глутница ангели

— Не бих казала.

— Има и още нещо.

Ума понаведе глава. Преглътнах и чак тогава набрах смелост да изрека:

— Добрите момичета отиват в рая, лошите — в Лондон.

— Моля?

— Това пишеше на тениската, с която беше облечено момиченцето — обясних аз и вдигнах поглед от почти празната си чаша. — В магазина, който подпалиха. Там имаше едно момиченце, голяма сладурана, играхме си дори на криеница. Непрекъснато виждам лицето му. Беше облечено в онези тъпи тенис фланелки, дето ги продават за сувенир на туристите в Уест Енд. Но всеки път, когато видя момиченцето, главата ми се изпълва с миризмата на изгоряло месо. Как мога да живея в мир със себе си при мисълта, че още някое невръстно дете е изгоряло само защото на мен не ми е стискало да предприема нещо? Да направя… каквото е трябвало да направя.

— Не си мисли, Марти, че следваш някаква предопределена съдба. Наистина съществуват енергии, канали и безброй възможности и пътят към бъдещето не е предначертан предварително.

— Въпреки това той минава върху останките от миналото — възразих аз.

Ума въздъхна и извърна поглед. Видях, че Шобан ни наблюдава и двамата. Отпих от бирата и метнах в устата си един фъстък.

— Може да има още смърт — пророни едва чуто Ума.

— Как така?

— Смърт. Струва ми се, че ще се натъкнем на още смърт. Може би дори ние ще станем причина за нея. Тъжно е, но битката, която водим, е такава. Както успя да се убедиш, нашите противници не са преизпълнени от състрадание. А нали знаеш, каквото повикало, такова се обадило.

— Заради това ли и Шобан е с теб?

— Да, но не бива да товарим единствено нея с това. Всички ние участваме на равна нога. Всички ние носим отговорност, и то не само за собствените си постъпки. Приемаш ли?

— Според мен вече съм приел. И точно затова закуската ми сега е върху обувките.

Ума кимна.

— Както, предполагам, вече си се убедил, Шобан е много… способна, макар и да си пада донякъде вироглава. Точно по тази причина са я изключили от ИРА.

— Изключили ли? От ИРА? Какво трябва да направиш, за да те изхвърлят от ИРА? В смисъл…

Но се запънах и не се доизказах — побиха ме тръпки. Отново се извърнах към ирландката и видях, че тя още ни гледа. Усмихнах й се притеснено, ала върху лицето й не помръдна и мускулче. Усетих как изтръпвам.

— Плаши ме до смърт.

— Да — съгласи се Ума. — Може би е за добро.