Ничия земя [bg]

— Явно имате златна мина — каза той.

Тя го погледна и се усмихна. Забеляза празните му ръце.

— Вие обаче не допринасяте с нищо за нея. Няма ли да пийнете нещо?

— Непременно. Ще си поръчам бира на бармана.

— Не, аз ще ви налея. За сметка на заведението.

— Няма злато в безплатните питиета.

— Човек трябва да прави поне по едно добро дело на ден. Това е моето.

Тя му наля халба бира и му я подаде.

— Аз съм Хелън. Хелън Майърс.

— Джон Пулър.

— Малко сте…

Той се огледа и се усмихна.

— Малко по-възрастен от обичайната клиентела.

— Деликатно казано.

Пулър отпи от бирата си.

— Заведението ваше ли е?

— Какво ви кара да мислите така?

— Струва ми се, че вие командвате тук.

— Да, така е.

— Браво на вас.

— А вие? С какво се занимавате?

— Работя за Чичо Сам.

— Имате вид на военен. Къде служите?

— В армията.

— Баща ми е бил в Осемдесет и втора въздушнопреносима.

— Страхотна дивизия.

— И той казваше същото. Повтаряше го до деня, в който почина. Беше военен от кариерата. Оттам ми хрумна идеята за „Камуфлаж“.

— Съжалявам, но се наложи да отстраня няколко души от опашката. Показаха фалшиви документи.

Тя се намръщи.

— Знам. Тази ситуация е много неприятна. Нормално е да очакваш, че след като си достатъчно възрастен да се биеш и да умреш за страната си, си достатъчно възрастен и да изпиеш една бира. Глупаво правило.

— И аз съм на същото мнение.

— В такъв случай вероятно сте видели нашия охранител Пол?

— Да. Има вид на човек, който може да се оправя с непокорните.

— О, разбира се, че може. Вземете си още една бира за сметка на заведението.

Пулър вдигна чашата си.

— Не, тази ще си я платя.

Тя се усмихна, прекоси салона, мина край охранителя и се качи по стълбите, след което изчезна зад вратата. Пулър проследи всичко това и насочи вниманието си към жената, която следеше. Нейният ухажор я бе оставил и тя търсеше нещо в дамската си чанта.

Пулър отиде при нея и попита:

— Имате ли минутка?

— Моля?

Жената го изгледа, докато изваждаше червилото си.

— Бих искал да поговорим.

— Стига да ме черпите едно питие. Това е цената.

Той извади служебната си карта от ОКР и я вдигна пред лицето й.

— Можете сама да си го купите, но тъй като пихте достатъчно, предлагам да си вземете кока-кола.

Тя замръзна и червилото остана на сантиметър от устните й.

— Военен полицай ли сте?

— Да. Блок Кю?

— К-к-какво за него?

Пулър я хвана за ръката и каза:

— Насам, моля.

Поведе я по коридора към кухнята. Това вероятно бе най-тихата част от цялото заведение. Повечето хора не се хранеха, а пиеха.

— Работите в Блок Кю, нали? — продължи Пулър.

— И какво, ако работя там?

— Работата ви е строго секретна. А вие идвате тук, напивате се и позволявате на разни отрепки да ви опипват? Къде ви е умът, по дяволите?