Ничия земя [bg]

Роджърс бе чел книги за серийни убийци, които според специалистите били лишени от някаква важна част в предния дял на мозъка. И това била ключовата разлика, която прави човек нормален или го превръща в чудовище. Малка част от структурата на ДНК, която липсвала или била подредена по необичаен начин. Или пък предният дял на мозъка не бил достатъчно добре развит. Впоследствие премина от четенето на теория към конкретни случаи като този на Джефри Дамър, Канибала от Милуоки, изнасилил, убил и разчленил седемнайсет души.

Ето какво направиха с мен. Аз съм се родил нормален, а те ме повредиха.

Десетте години в затвора бяха предоставили на Роджърс възможност, която никога не бе очаквал да получи. Възможност да стои далече от онези, които в противен случай непременно би убил. Разделяше ги буфер от решетки и надзиратели. Това му бе дало достатъчно време да мисли и да възстанови контрола над себе си.

Извърна се настрани и погледна спящата Сюзан. Остана изненадан, че не открива у себе си желание да я нарани. Не биваше да забравя обаче, че бе убил онези двамата в уличката, но те първи се бяха опитали да го убият. А и Донахю, търговецът на оръжие, щеше да е още жив, ако бе останал в пикапа, за да дояде хамбургера си.

Освен това пощадих момчето.

Роджърс потри очи и се зачуди дали това, което се случва в него, е добро или не. След пет минути размисъл все още не бе стигнал до категоричен отговор. Погледна часовника си. Наближаваше осем. Слънцето грееше ярко. Сюзан продължаваше да спи непробудно до него.

Той отново се възхити на красотата й. После сведе поглед към ръцете си. Белези. Повдигна ризата си. Още белези. Докосна онова място на главата си. Най-големият белег от всички.

Красавицата и звярът, помисли си Роджърс.

Седна зад волана и се погледна в огледалото. Доколкото си спомняше, винаги бе изглеждал по този начин. Не ставаше въпрос за чертите на лицето му. Това бе очевидно.

Не, ставаше въпрос за погледа му, който беше празен. А може би безумен. Жаден за нещо, което най-вероятно никога нямаше да получи.

— Пол?

Обърна се и видя, че Сюзан е станала и започва да се облича.

— Да?

— Трябва да се прибирам.

— Добре. Аз съм готов. Да тръгваме.

Сюзан се намести на седалката до него.

Когато Роджърс запали двигателя, тя се извърна и го целуна.

— Това за какво беше?

— Трябва ли да има причина?

— Предполагам, че не.

— Трябва да го направим отново. И то скоро.

— Смяташ ли, че е разумно?

— Не ме интересува дали е разумно. Искам го.

Тя го упъти накъде да кара. Роджърс нямаше представа дали живее в къщата на брега или в крепостта, чийто собственик бе разбил главата си в скъпите каменни плочи.

Оказа се, че Сюзан живее в крепостта.

Когато наближиха, Роджърс започна да изпитва паника. Ами ако Джерико беше там? И го познаеше въпреки всичките тези години?

Когато Сюзан му каза да завие към голямата порта отпред, той възкликна: