Розата и бодилът [bg]

— Какво искаш? Кой си ти?

Лорд Екзитър бързо крачеше към него. Той изглеждаше внушително. С дълга черна коса, пригладена назад, изящно оформена брадичка и сурови очи. Опитното око веднага бе в състояние да различи излъчването на заплаха. За него също личеше, че е убивал и ще убива отново. Онези, които притежаваха власт — истинска власт — винаги бяха ужасяващи.

От изненада виконтът почти забрави репликите си.

— Ваша Светлост. — Албърт се поклони. — Аз съм виконт Албърт Уинслоу.

Екзитър го гледаше остро.

— Кой?

— Не очаквам, че името ми ще ви говори нещо.

— Какво искаш?

— Един човек ми заръча да ви предам съобщение. Нямам представа за смисъла на думите му, но те определено ми прозвучаха необичайно. Той помоли да ви предам следното.

Ройс му бе заръчал да изрече и горната реплика, за да отклони вниманието на Екзитър от себе си. Все пак виконтът се канеше да отвори клетката на раздразнен лъв.

Албърт си пое дъх, за да изрече съобщението бързо. Важно беше Екзитър да го чуе цялото, преди да се втурне.

— Зная за плана ти — изрецитира Албърт. — Роза е при мен. Може би ще успеем да се разберем. Чакам те в карета пред двореца. Украсена е с рози. Ела сам.

— Кой е този човек? — попита лордът.

— Нямам представа. Тази вечер го видях за първи път. Той така и не ми каза името си. Странно поведение. Настоя да ви предам съобщението веднага. Щял да ви чака.

В продължение на един миг Екзитър остана загледан в него, разкъсван между объркване и гняв. Клетката бе отворена, но лъвът не бързаше да се втурва. Той се обърна към войника до себе си.