Розата и бодилът [bg]

Самата Гуен отведе Ейдриън в гостната — по-малко, но все така уютно помещение, в което пращеше камина. Стените бяха облицовани с тъмни дъски и отчасти покрити с цветни тапети. Меките кресла допринасяха за удобството.

— Не разбирам — каза боецът. — Нищо не ги заплашваше. Намираха се само на няколко пресечки от вас.

— Ета — високо каза Гуен. — Донеси на Ейдриън кърпа и леген. Той също трябва да се почисти.

— А и дори онези да са ги намерили, защо им е било да я убиват по такъв начин? Пълномощниците искаха да я отведат в двореца.

— Знаеш кой я е убил?

— Патру… — Той замлъкна. Не, не знаеше. В града имаше много патрули, но не чак толкова много. Къде бе изчезнал сержантът? И защо бяха захвърлили трупа по такъв начин?

Ета донесе красива синьо-бяла купа с вода, а на рамото си бе донесла пешкир. Движенията й бяха бързи: смъртта на Роза се бе отразила на всички и ги тласкаше към припряност — дори и в случаите, когато нямаше действителна нужда от работа. Но пък заетостта им помагаше да спрат да мислят за станалото.

Тя го накара да седне, коленичи пред него и се зае да мие лицето и ръцете му.

Ейдриън дори не осъзнаваше усилията на Ета. Умът му се намираше другаде: все още обхождаше квартала и се опитваше да осмисли станалото. Дали не допуснах грешка с онзи пряк път? Щях ли да успея да предотвратя случилото се, ако ги бях последвал?

Край дворцовата порта сержантът бе казал, че Екзитър иска да убие Роза. Но шерифът бе заповядал Роза да бъде отведена в двореца. Ако лорд Екзитър действително бе наредил смъртта й, защо патрулиращите не я бяха съсекли веднага?

Сержантът бе казал, че ще заведе Роза до дома й, но явно нямаше представа за публичния дом. И освен това не бе одобрил Ейдриъновата помощ. Защо? Може би не бе възнамерявал да я върне вкъщи. Може би просто бе търсил достатъчно мрачна уличка.

Гуен издърпа пешкира от ръцете на Ета.

— Благодаря ти. Аз ще продължа.

Ета кимна. На излизане Гуен й направи знак да затвори вратата след себе си.

— Не е нужно да ме почистваш — каза Ейдриън. Кърпата отново бе отнета, този път от него самия.

— Напротив. Искам да останеш с чисти ръце.

Тя се вглеждаше в него с неразгадаемо изражение. В него Ейдриън можеше да долови страх, а може би нервност. Във всеки случай сред доскоро красивото лице откриваше и някакво очакване. Прииска му се да бе останал с Ройс, пък макар и като зрител.

— Искам да те помоля за една услуга. Става дума за нещо много лично — поде тя, внимателно докосна с език устните си и отметна кичур коса. — Ще ми подадеш ли дланта си? Искам да ти гледам на ръка.

— Като онези гадателки?

— Да.

В Калис жените, които гадаеха по длани, кристални топки или кости, бяха често явление, на което боецът никога не бе обръщал внимание. Той смяташе, че те казват общи неща, които важат за абсолютно всеки. Но някои от познатите му бяха настоявали, че в тези процеси имало истина.

— Бях забравил, че си калианка.