Червена мъгла [bg]

— Защото не можех! Не можех да видя нищо! Тя не стоеше до вратата, за да зяпа през прозореца. Не можех да я видя и беше ужасно да я слушам как се моли, страда и стене. Издаваше смразяващи звуци, като измъчвано животно. Човек може да си умира в килията, но кой ще дойде! Нямаме си паникбутони! Оставиха я да умре в килията си — казва ми тя. — Просто я оставиха да си умре там!

— Ще трябва да те преместим в обезопасена килия, ако не престанеш — предупреждава я Тара Грим.

Усещам, че не е съвсем сигурна как да действа. Не е очаквала този изблик. Сещам се, че Елинора е потайна като повечето затворнички. Държала се е добре, когато е била разпитвана първия път, за да й дадат шанс да постъпи точно така — да направи сцена при пристигането ни. Ако беше избухнала по-рано, подозирам, че вече щеше да е преместена в обезопасена килия — несъмнено евфемизъм за карцер или килия, където държат психичноболните.

Найлоновите терлици на Колин прошумоляват леко, когато влиза в килията на Катлийн Лоулър. Марино отваря кутиите с материали на излъскания циментов под. Проверява камерите, а аз се облягам на стената, за да сложа терлиците върху огромните си черни боти. Докато си слагам ръкавиците, усещам втренчения поглед на затворничката. Долавям силния й страх, почти истерия. Тара Грим отново почуква по прозорчето й, за да я накара да замълчи. Уплашеното лице на Елинора зад стъклото се сгърчва стреснато.

— Защо мислиш, че не е можела да диша? — пита Тара Грим на висок глас, за да я чуем ясно.

— Сигурна съм, че не можеше, защото тя каза така — отговаря Елинора иззад вратата. — Болеше я и се чувстваше адски слаба. Толкова бе изморена, че почти не можеше да помръдне. И извика: „Не мога да дишам! Не знам какво ми става!“

— Обикновено, когато някой не може да диша, той не може и да говори. Чудя се дали не си я разбрала погрешно. Ако не можеш да дишаш, не можеш и да крещиш, особено през стоманена врата — казва й Тара със същия висок глас.

— Каза, че не можела да говори! Трудно й било! Гърлото й било подуто! — възкликва Елинора.

— Е, ако кажеш на някого, че не можеш да говориш, значи си противоречиш, нали?

— Така каза! Кълна се в бога!

— Да кажеш, че не можеш да говориш, е все едно да тичаш, за да намериш помощ, когато не можеш дори да се изправиш.

— Кълна се в Господ и Исус Христос, че тя каза така!

— Няма логика — казва Тара Грим. — Трябва да се успокоиш, Елинора, и да говориш по-тихо. Когато ти задавам въпроси, трябва да отговориш, а не да крещиш и да правиш сцени.

— Казвам истината. Не съм виновна, че е ужасна — отговаря Елинора, още по-възбудена. — Молеше за помощ! Най-ужасното нещо, което съм чувала някога! „Не виждам! Не мога да говоря! Умирам! Ох, мамка му! Господи! Не мога да изтърпя това!“

— Стига, Елинора.

— Тя каза точно това. Стенеше и молеше. „Моля ви, помогнете ми!“ Беше обзета от ужас. „Ох, мамка му, не знам какво става! Моля ви, помогнете ми!“