Червена мъгла [bg]

— Не, не може да ги докосвате — казва той. — Освен ако не искате вашата ДНК да е върху всичко. А предполагам, че не искате, тъй като не знаем със сигурност от какво е починала тази жена.

— Просто ги пуснете да влязат — категорично нарежда Тара Грим с железния тон на военен командир. — Ела с мен — заповядва тя на Мейкън, — и ще ги придружим до „Браво“.

— Сами Чанг от ФБР би трябвало да е там — казва Колин.

— Да, мисля, че така се казва агентът от ФБР, който оглежда килията й. Е, как искате да действаме? — обръща се тя към Колин с напълно различен глас, сякаш аз въобще не присъствам там и мисията ни е незначителна работа.

— Какво имате предвид?

Първата стоманена врата се отваря и затваря шумно зад нас. После и втората. Мейкън е на три метра пред нас и говори по радиостанцията с контролната зала.

— Можем да уредим транспорта й до моргата — предлага Тара Грим.

— Предпочитам аз да се погрижа за това, за да опростим нещата — отговаря Колин. — Един от бусовете ни е на път насам.

Коридорът, по който ни води директорката, създава илюзията за лабиринт. Всеки ъгъл, заключена врата и свързващ коридор се отразяват в огромните кръгли огледала, монтирани високо на стените. Всичко е от сив бетон и зелена стомана. Излизаме пак навън в горещия следобед. Жените със сиви униформи се мотаят бавно и безмълвно из двора като сенки. Движат се на групи между сградите, скубят бурени от пътеките и се струпват край мимозите. На тревата лежат три хрътки и дишат тежко.

Затворничките ни наблюдават безизразно. Убедена съм, че новината за смъртта на Катлийн Лоулър вече се е разнесла из целия затвор. Известната жена от общността им, която била преместена в „Браво“, защото имало опасения, че една или повече от затворничките може да й навредят. И издържала в максимално обезопасеното отделение едва две седмици.

— Не ги държим дълго на открито — казва Тара Грим. Мейкън отваря вратата към „Браво“ и разбирам, че говори за кучетата. — Заради времето стоят вътре през по-голямата част от деня, освен когато им се налага да отидат по нужда.

Представям си какво изпитание е в затвора, когато някоя от спасените хрътки даде сигнал, че се налага да излезе.

— Разбира се, те са свикнали с жегата и са приспособени към нея, с дългите си муцуни и слаби тела. Нямат подкожна тлъстина, а и можете да си представите каква жега е на пистата. Тук си живеят чудесно, но все пак трябва да внимаваме — продължава тя, сякаш се страхува да не я обвиня в малтретиране на животните.

Ключовете по дългата верига, закачена към колана на Мейкън, се залюляват, когато той отключва вратата към „Браво“ и влизаме в унилия сив свят. По'ти усещам засиленото внимание, когато минаваме покрай стъклената кула на второ ниво, откъдето надзирателите наблюдават и контролират вътрешните врати. Вместо да завием наляво към стаите за посещения, където бях вчера, ни отвеждат надясно, покрай кухнята от неръждаема стомана, която е напълно безлюдна, а после покрай пералното помещение с редици гигантски перални.