Дъщеря назаем [bg]

— Да, и аз бих предположил така — потвърди Том; още не разбираше накъде бие тя.

— Е, това засилва още повече подозренията ми, че не става дума за прощално писмо.

Той слушаше с цялото си внимание.

— По какво съдиш?

— По принцип хората, които са категорично решени да отнемат собствения си живот, обикновено престават да се интересуват от заобикалящия ги свят. Изолират се психологически от околните. Взели са решението си и според тях самите смъртта е единственият изход. Съзнанието за болката, която самоубийството би причинило на другите, не е типично за човек, решил твърдо да се самоубие. То е характерно за човек, който все още не се е затворил толкова в себе си. А Джак изразява тревога за Ема, за близките си…

Том замълча. Това беше добра новина, нали така? Защо тогава не го радваше?

— Сигурна си в това, така ли?

— И у мен остава впечатлението, че Джак определено се е канил да предприеме нещо; не смятам обаче, че когато е писал писмото — което е и ключовият ми довод — намерението му е било да се самоубие. Разбира се, възможно е нещата да са се променили — не е изключено на следващия ден за миг да е загубил здравия си разум. Истинските самоубийци обаче, за разлика от хората, които се надяват някой да им попречи навреме, обикновено се самоубиват непосредствено след написването на писмото. Замисълът е то да бъде открито след смъртта им, защото категорично не искат някой да им попречи.

— Благодаря ти, Клара — рече Том тихо. — Задължен съм ти.

— Още нещо, преди да приключим: другото писмо — с което слага край на връзката си с Ема, — може и да е написано от ръката на Джак, но съм почти сигурна, че авторът не е той.

Потънал в мислите си — в ума му бяха нахлули резките, ярки картини на сетните мигове на Джак — Том успя да чуе само последните й думи.

— Извинявай… какво каза? — попита той.

— Подозирам, че авторът е жена. Може би онази, новопоявилата се, която споменава, му е казала какво да напише. Така или иначе, сигурна съм, че това не са собствените му думи.

— Какво те навежда на тази мисъл?

— На първо място, пълно е с лични местоимения и социални препратки. Обаче има и други признаци — жените имат навика да поднасят информация с помощта на отрицателни форми, например „не мисля, че“, или „Бъдещето ни обаче не е като двойка“. Избягват категоричността — в смисъл че ползват по-мек изказ, за да смекчат информацията — „може би“, „съжалявам, че“… Освен това се позовават по-често на познавателните и емоционалните процеси: мислене, чувстване, надежди. С удоволствие бих приготвила подробен разбор, ако искаш, но по-късно.

— Не, Клара… няма проблем, наистина. Първо трябва да обмисля всичко това.

Той й благодари за светкавичния отговор и затвори. Мислите му обаче не се откъсваха от писмото, което Ема бе приела за прощално.