Дъщеря назаем [bg]

— Добре — кимна той. — Аз трябва да говоря с няколко души. Ще бъда в кабинета си, но ще те известя веднага, ако пристигнат новини. Как ти звучи?

Ема кимна отнесено с глава. Беше убеден, че би предпочела да остане сама.

„Кабинетът“ му всъщност представляваше обширно помещение до антрето в предната част на къщата. Имаше малка камина и беше учудващо уютно дори посред зима. Той седна с писмата в ръка, отново ги измери с очи, след което ги остави в края на бюрото.

Искаше му се да се чуе отново с Беки, но му беше ясно, че тя ще го потърси, щом има новини. Погледна часовника си и измърмори:

— Мамка му.

Нямаше как да си спести това. Придърпа писмата обратно пред себе си и взе телефона. Докато набираше, се изправи и се насочи към прозореца. Зарея очи в тъмната, враждебна нощ. Лекият ръмеж образуваше жълт ореол около уличните лампи, а мокрите тротоари лъщяха. Беше изключено Джак да не е осъзнал, че независимо колко отчаяно изглежда положението, винаги има надежда нещата да се прояснят на следващия ден, нали така?

Отсреща вдигнаха на четвъртото позвъняване.

— Клара? Обажда се Том Дъглас. Би ли ми направила една услуга? — попита Том.

Обясни за прощалното писмо на Джак. Клара предложи той да снима писмото с телефона си, за да й го прати най-бързо.

— Имаш ли и други образци на почерка му? Нещо, с което да го сравня? — попита тя.

— Да, колкото и да ми е тъжно: писмото, с което слага край на дългата си връзка с годеницата си. Достатъчно ли е?

— Идеално. Ще ти дам първоначален отговор доста бързо — рече Клара. — Ще бъде повърхностен — само първи впечатления. За съжаление се налага анализът в дълбочина да почака.

— И един пръв прочит ще е много ценен. Ако е нужно още нещо, ще си платя за услугите ти, разбира се.

— За това ще мислим после. Прати ми ги веднага. Ще ги прегледам и ще ти звънна.

Том й благодари, затвори и изглади гънките на листа с ръба на дланта си. После направи по една снимка на всяко писмо. Изпрати ги и мигом усети, че напрежението в раменете му поотслабна.

Отново погледна часовника. Времето сякаш беше спряло. Том влезе в кухнята и си направи нова чаша кафе. Хрумна му, че е редно да предложи нещо за ядене на Ема, и си даде сметка, че самият той не е хапвал нищо от часове. Предишната вечер се прибра твърде късно, а и копнееше за топлата прегръдка на Лио.

— По дяволите — възкликна той, щом осъзна гузно, че не се е чувал с Лио, откакто я бе оставил посред нощ. Взе в ръка личния си телефон.

— Здравей. Извинявай, че не се обадих, но положението е доста напечено.

— Къде си в момента? Вкъщи ли си?

Той замълча в колебание какво да отвърне.

— Толкова ли е труден този въпрос, Том?

— Извинявай, Лио. Вкъщи съм, да, само че няма да може да се видим тази вечер. В момента не мога да ти обясня. Малко е сложно… ще ти разкажа, щом всичко приключи.