Похищението [bg]

Когато Адам си тръгна от плажа, слънцето почти беше залязло. Той пое по булеварда в стил баухаус към хотела си, наслаждавайки се на топлото време и безгрижната лятна атмосфера. Всички, които срещаше, бяха по шорти и джапанки. Искаше да прекара една спокойна вечер сам, за да мобилизира силите си за онова, което предстои. Отново беше отседнал в хотел „Синема“ и докато минаваше през стъклената врата с бронзови рамки в стил ар деко, рецепционистката го повика.

— Онези господа там ви чакат — каза тя със силен бруклински акцент и посочи към трима мъже, седнали на масичка до асансьорите. — Не казват кои са, но били тук по важен въпрос. Не намерих причина да ги отпратя. Дано да нямате нищо против.

Адам погледна към тримата мъже и вдигна рамене. За пръв път ги виждаше.

— Не, струва ми се. Ще отида да проверя какво искат.

— Докато прекосяваше фоайето, най-възрастният от тримата, слаб оплешивяващ мъж на четирийсет и няколко, се изправи. Очевидно беше израилтянин, беше със сандали и хавайска риза.

— Господин Купър?

— Кой сте вие?

— Хайм Доре. Аз съм кореспондент по въпросите на сигурността на „Маарив“. Това са мои колеги журналисти.

Вторият мъж беше с няколко години по-възрастен. Имаше брада и беше с износена жилетка в цвят каки с многобройни джобове, каквито носят фотографите. Той също стана и протегна ръка.

— Стивън Пърлстийн. Ръководя израелското бюро на „Ню Йорк Таймс“. Тук сме, за да поговорим за съпругата ви, Морган. Научихме, че била отвлечена в Газа, докато изпълнявала мисия за Държавния департамент.

Последният от тримата изглеждаше съвсем различно: най-много на четирийсет, леко пълен и със сигурност твърде издокаран. Дори в климатизирането фоайе костюмът му от „Маркс и Спенсър“ и безвкусната копринена вратовръзка го караха да се поти.

— Дерек Търнър — представи се той с акцент от устието на Темза. — И аз като вас току-що пристигам — изпратиха ме изненадващо, затова съм толкова неудобно облечен. Репортер съм за „Нюз ъф дъ Уърлд“.

Адам примигна.