Изгубената Динотопия

— Капитане — провикна се той, прикляквайки, за да погледне по-добре, — най-добре да дойдеш насам.

— Защо? — изръмжа Блакстрап. — Това е само мръсен пясък, Смигинс. Знаеш, че мразя да си губя времето в безполезно ровичкане.

Помощник-капитанът стържеше с камата там, където ножницата проблесна. Колкото повече от чернилката отстраняваше, толкова по-голямо ставаше мястото, което отразяваше слънчевата светлина. Сега вече бе сигурен, че не е слюда или кварц. Под острието материалът бе мек.

Някаква сплав, помисли си той, но сърцето му заби по-учестено.

В следващия миг Уатфорд вече ровеше трескаво с нож земята до него. Лицето му сияеше.

— Не е никакъв калай, сър. Господи — нищо подобно.

Като държеше въжето, метнато през врата на най-едрия струтиомимус, Мкузе спря от любопитство и подвикна на внезапно съсредоточилите се мъже:

— Хей, вие двамата, да не сте намерили нещо?

— Червеи — обади се Самюел. — Двамата ще ходят за риба.

— О, определено, господин Самюел — отвърна Уатфорд. — И по-добре се дръж добре с мен, иначе няма да ти дам нищо от улова.

Един по един цялата група се върна при трескаво копаещия помощник-капитан и другия моряк. Блакстрап страшно се разгневи заради забавянето, но като видя какво са открили двамата мъже, омекна.

— Кълна се във всички морски стихии — това е сребро. Няма какво друго да бъде.

Гневът му бързо се стопи и той се хвърли да копае, редом с изпадналите в екстаз мъже. Скоро между стените на каньона закънтяха възгласи на възторг.

Пленените струтиомимуси и младият тиранозавър наблюдаваха напрегнатата дейност, силно озадачени за какво е цялата врява.

Блестящите метални тухли, които мъжете изравяха, определено бяха необичаен материал за пътна настилка, но какво предизвикваше трескавата възбуда на тези хора? Картината само дозасили убеждението на Хисаулук, че похитителите им са умствено нестабилни.

— Вижте ги — възкликна Трил. — Всички ли полудяха, мамо?

— Възможно е тези да са били луди от самото начало, дъще.

На Шремаза й се искаше да прегърне детето си, но й пречеха въжетата, с които бе здраво омотана. Недалеч, също стегната във въжета и зорко следена от няколко пазачи, Притикил не обръщаше внимание на детинското поведение на околните.

Към голите ръце, с които мъжете възбудено отстраняваха натрупаните наноси, се присъединиха саби и ножове. Съблечените ризи се превръщаха в парцали за лъскане. Не след дълго разкритата повърхност бе значителна. Резултатът от усилията им се оказа забележителен: яркото отражение на слънчевата светлина принуди неколцина със светли очи да извърнат глави и да изтрият сълзите, стичащи се по небръснатите им бузи.

— Вижте. — Смигинс прокара острието на камата си по линиите в паважа. — Тухлите са били излети тук. Не са споявани с хоросан, а са лети!

— Колко дебела смяташ, че е настилката, Смигинс?

Очите на Блакстрап сияеха алчно.

— Няма начин да разберем, ако не покопаем малко, капитане. — Вместо да се съсредоточи върху впечатляващата, макар и относително малка разчистена повърхност, помощник-капитанът насочи вниманието си към вътрешността на страничния каньон. — В момента повече ме занимава колко е дълга, а не колко е дебела.