Изгубената Динотопия
- Автор: Фостър Алън Дийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изгубената Динотопия». Краткое содержание книги:
Историята за смелостта и сътрудничеството между големи и малки създания е изпълнена с много напрежение и ще достави наслада на читателите от всички възрасти. Романите за Динотопия вече се смятат за класика в жанра и са добили огромна популярност.
Създателят на това магическо място се нарича Джеймз Гърни. Той е измислил и най-популярните герои, населяващи Динотопия. Но самият Гърни предпочита друг да развие и популяризира идеите му. Затова се обръща към всепризнатия майстор на фантастични романи и сценарии Алън Дийн Фостър. Когато Фостър написва романа „Изгубената Динотопия“, критиката и читателите изпадат във възторг. Сравняват го с Жул Верн, Толкин, Хърбърт Уелс. Приключенията на героите от фантастичната страна стават любими за децата от над 30 страни. Милиони екземпляри се продават и четат на 18 езика, а филмовата компания „Холмарк“ се заема да създаде шестчасов сериал.
„Изгубената Динотопия“ е първото докосване на българските читатели до този измислен, но прекрасен свят. Приключенията ще ни държат в напрежение още от първите страници. А когато затворим кориците, може би ще повярваме, че Динотопия все някъде съществува.
Оказа се безполезно. Треганг сякаш бе засмукан от парна лебедка, а не хванат от живо същество. С вой и ръмжене другите два спинозавъра се блъскаха в гърба на първия — искаха да изпреварят „брат“ си, но едрото му тяло задръстваше каменистия тунел. Трите месоядни се бутаха и дърпаха, а грубата им кожа се търкаше и къртеше камъчета от неотместващите се каменни стени.
Изведнъж Мкузе залитна назад и едва не падна. Спинозавърът бе изпуснал плячката си — Треганг се бе освободил. С широко отворени очи спасилият се моряк видя, че подметката на ботуша му е прерязана все едно с трион. От драскотината капеше кръв, но раната не бе сериозна.
Трескаво започна да се издърпва назад по гръб и се измъкна от обсега на свирепото чудовище. Пиратите не разбираха нищо от репликите, което си разменяха динозаврите, но ревовете бяха достатъчно красноречиви.
— Ще ви хванем и изядем! — повтаряха неспирно те. — Ще ви хванем и изядем, хора!
Само че вече нямаше как. Както и първият каньон, през който минаха, този също се бе стеснил — пътеката позволяваше да мине само един, най-много двама души наведнъж. Колкото и да се бутаха в масивните стени, спинозаврите не можеха да напреднат дори и с крачка.
Без да обръща внимание на предупрежденията на Смигинс, Блакстрап се върна по тунела и застана на няколко метра от разгневените хищници. Събра слюнка и се изплю презрително към тях.
— На ви, тъпи животни!
Вбесените спинозаври, разбира се, не говореха езика на Блакстрап. Поведението и тонът му обаче не се нуждаеха от превод. Месоядните подновиха усилията си: търкаха рамене в бездушните каменни стени, гневно размахваха ръце и нокти. Ала независимо от гнева им, беше невъзможно да продължат по-навътре.
Блакстрап плю втори път върху пясъка, обърна се на пети и с величествена крачка се отдалечи.
— Е, господин Смигинс — подхвана той, настигнал хората си, — излиза, че след като няма как да се върнем назад, трябва да продължим напред. Но първо ще си почина малко. Краката ми просто настояват за това.
С въздишки и одобрителни подсвирквания изтощените мъже се стовариха върху пясъка. И струтиомимусите бяха благодарни за отдиха.
Блакстрап отметна глава назад и се загледа в тясната ивица синьо небе над каньона. Гъсти облаци помрачаваха синевата — бяха тъмни и натежали от дъжд. Дали ужасната буря, докарала ги до тези брегове, отминаваше, или още набираше сила? Нямаше откъде да знае.
— Това е друг каньон, капитане — обади се Суарес с желание да завърже разговор.
— Виждам, идиот такъв.
Морякът направи нов опит: кимна към спинозаврите, запушили пролуката зад тях с телата си.
— Какво мислиш, че ще направят?
— Ще се отегчат и ще си тръгнат, предполагам.
— Нали не възнамеряваш да се върнем от там, капитане? — попита Мкузе напрегнато.
— Не ме ли чу какво казах току-що? Ще вървим напред, човече. Няма да стъпим в проклетата джунгла, освен ако няма друг път. Междувременно ще изследваме най-далечните места на сегашното си временно убежище, за да видим дали няма начин да се доберем до брега.
Засука мустаци.
— Да — промърмори един възрастен моряк. — Каква полза от златото, ако човек не може да го харчи? Ако ме питате — множко предизвиквахме късмета.
— Така е. Да се връщаме на кораба — подкрепи го бързо Самюел.
— Нали знаете какво казват за късмета? — Неколцина мъже се обърнаха към Гуиамарес. — Той е като кана с дупка на дъното. Можеш да пиеш от гърлото, но умният пие бързо.
— Какво мислиш, Смигинс? — Блакстрап приклекна до помощника си, изтегнал се изтощен върху пясъка. — Дали тази цепнатина прорязва цялата планина?
Смигинс се подпря на лакът и огледа тайнствения път, виещ се между камънаците.
— Има само един начин да разберем, капитане. Само един.
— Да. — Блакстрап го плесна по рамото и Смигинс трепна. — Ще бъде приятно да видим останалите си другари и старото корито.
Изтощените моряци нададоха уморен, но радостен възглас.
— Няма защо да бързаме, Брогнар.
Лицето на Блакстрап се свъси и той погледна помощника си.
— Какво искаш да кажеш с това, Смигинс?
Другият мъж извърна поглед.
— Просто тук има да се научи толкова много, капитане. Когато си тръгнем, кой знае дали ще успеем да дойдем пак.
— Хайде, хайде, Смигинс. Какви са тези приказки да не бързаме? — Копърхед погледна навъсено помощник-капитана. — Не те ли е грижа за живота ти?
— Разбира се. — Смигинс се надигна и изтръска пясъка от панталоните. — Искам да живея не по-малко от вас. Но искам също да науча колкото е възможно повече за това място, в случай че не се върнем.