Изгубената Динотопия
- Автор: Фостър Алън Дийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изгубената Динотопия». Краткое содержание книги:
Историята за смелостта и сътрудничеството между големи и малки създания е изпълнена с много напрежение и ще достави наслада на читателите от всички възрасти. Романите за Динотопия вече се смятат за класика в жанра и са добили огромна популярност.
Създателят на това магическо място се нарича Джеймз Гърни. Той е измислил и най-популярните герои, населяващи Динотопия. Но самият Гърни предпочита друг да развие и популяризира идеите му. Затова се обръща към всепризнатия майстор на фантастични романи и сценарии Алън Дийн Фостър. Когато Фостър написва романа „Изгубената Динотопия“, критиката и читателите изпадат във възторг. Сравняват го с Жул Верн, Толкин, Хърбърт Уелс. Приключенията на героите от фантастичната страна стават любими за децата от над 30 страни. Милиони екземпляри се продават и четат на 18 езика, а филмовата компания „Холмарк“ се заема да създаде шестчасов сериал.
„Изгубената Динотопия“ е първото докосване на българските читатели до този измислен, но прекрасен свят. Приключенията ще ни държат в напрежение още от първите страници. А когато затворим кориците, може би ще повярваме, че Динотопия все някъде съществува.
Смигинс изучаваше пода, без да обръща внимание на потропващите ботушите върху гладката повърхност.
— Според мен това представлява историята не само на тази страна, но и на живота на земята.
— Зарежи тези приказки, Смигинс. — Йохансен също разглеждаше съсредоточено изящно оформената повърхност. — Няма изображение на Потопа, така че всичко е измислено.
Смигинс предпочете да не отговори, сигурен че единствен сред тях е чел наскоро написаното от Дарвин и Уолас.
— Виж как изпразват душите си чрез очите — прошепна Шремаза на партньора си. — Напълно са зашеметени, макар да не разбирам от какво.
— Има шанс да ни забравят. — Хисаулук не обръщаше внимание на заобикалящото ги великолепие. — Не ми харесва тук. Студено е.
Вероятно и пиратите го усетиха. Наближаваше залез-слънце и никой не бе склонен да прекара нощта в уязвимия, тайнствен храм. Поеха обратно по пътя, по който дойдоха, минаха през вратите и поспряха да изчоплят с ножове скъпоценни камъни от барелефите.
Преди да падне мрак, Смигинс запали огън на златната веранда; Копърхед успя да събере цяла шепа скъпоценни камъни; Томас засвири карибска мелодия на свирката си, а друг моряк, въодушевен от богатството, затанцува за развлечение на другарите си.
Мъжете дъвчеха сухоежбината — сега не им се струваше толкова безвкусна — и в надпревара крояха грандиозни планове какво ще правят с новопридобитото несметно богатство. Томас и Андреас извадиха за забавление няколко тухли от храмовата стена и направиха огнище от чисто злато до огъня на помощник-капитана. Никак не беше трудно да поддържат огъня — наоколо се валяше предостатъчно изсъхнала растителност и само чакаше някой да я събере.
Блакстрап не виждаше причина да пази повече медицинския грог; великодушно нареди на Смигинс да отвори шишето и да отмери доза за всеки. Количеството не стигна, за да се напият, но приповдигна значително и без това доброто настроение на мъжете. Ръскин измъкна свирката си и се присъедини към Томас. Скоро верандата на храма се изпълни с весели моряшки песни. Дори Блакстрап не възрази някои да пострелят с пушките, та да отпразнуват събитието.
— Танцуват отвратително. — Шремаза наблюдаваше как хората се местят наляво-надясно. — Няма да ги допуснат дори на най-обикновен фестивал.
— Чувам фойерверки, но не виждам светлините. — Трил се приближи до майка си. — Къде са красивите цветове?
Хисаулук се загледа как един от мъжете насочва пушка към небето и изстрелва няколко куршума.
— Шумни са, но не са познатите ни фойерверки. Излизат от дълги тръби, но няма цветове. Също както и животът на тези хора вероятно е лишен от цвят.
Както обикновено Притикил не обръщаше внимание на семейния разговор. Дори да умееше да говори на езика на струтиомимусите, не би се включила. Не обръщаше внимание и на гърмежите от човешките играчки.
Гуиамарес положително не би участвал така сърцато в празненството, ако знаеше, че чифт блеснали жълтеникави очи следят внимателно всяко негово движение.
XVII
През последния час Крукай боботеше като заплашителна буря. Уил знаеше, че тиранозавърът е озадачен и ядосан.
Прекараха по-голямата част от утрото в безцелно блуждаене из екваториалната гора. Дирята на натрапниците бе съвсем избледняла — дори чувствителното обонянието на огромните месоядни не я долавяше. И нищо чудно — многократно се изляха обилни дъждове, а пришълците бяха пресичали и на няколко пъти потоци. Уил дори се изненада, че макар и посветени в проследяването, тиранозаврите бяха успели да стигнат дотук.
От мястото си горе върху голямата глава той погледна надясно и надолу.
— Какво казва?
Чаз, когото Шеторн държеше здраво до гърдите си, зарита с крака и се опита да извърне глава.
— Уил Денисън, ти какво си въобразяваш? Че нямам какво да правя, освен да вися и да ти превеждам, когато ти скимне?
— Е, имаш ли?
Уил изчака, но не получи отговор — протоцератопсът нямаше какво да каже.
— Сигурно си прав. Крукай твърди, че са изгубили дирята. С времето е избледняла и не са в състояние да я следват. Не знаят накъде да поемат.
Уил се огледа.
— Според мен е най-добре да продължим на изток, така че планините да са ни отляво. Аз бих постъпил така, ако бях странник, попаднал тук, и търсех път да изляза.
— Да, ти би постъпил така, но ти познаваш опасностите на Дъждовния басейн. А натрапниците нямат представа за тези неща. Защо, например, да не са поели на юг през басейна?