Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
— ЧИЕ ХСИЯ?
Хората около Танга му направиха място.
— Клаус ме пита за Де Вор. Той се връща утре, нали?
— Трябваше, ЧИЕ ХСИЯ, но полетът от Марс е бил забавен. Ще пристигне в утрото на сватбата.
— Добре. Клаус ми разправяше колко много искал синът му отново да служи под ръководството на майора. Надявам се, че ще му бъде предоставена тази възможност.
Толонен сведе глава. Онова, на което Тангът се „надяваше“, за него беше равносилно на заповед.
— Ще се погрижа лично за това, ЧИЕ ХСИЯ.
— Добре се е справил, както разбрах.
Тангът отново бе дипломатичен. Знаеше прекрасно как се бе справил Де Вор като главен офицер на охраната в колонията на Марс. Бе прочел всички доклади и надълго и нашироко ги бе обсъждал с Толонен.
— Наистина, ЧИЕ ХСИЯ. Дал съм името му на маршала за следващото вакантно генералско място.
— Твоето собствено? — усмихна се Ли Шай Тун.
— Ако Тангът чувства, че вече не съм му необходим…
— О, има още доста време дотогава, Кнут. Много, много време, надявам се.
Толонен се поклони ниско, невероятно доволен.
Точно тогава майор Ноченци се появи досами групата със сведена глава — чакаше разрешение да заговори.
Тангът го погледна.
— Какво има, майоре?
Ноченци продължаваше да стои със сведена глава.
— Съобщение, ЧИЕ ХСИЯ. За генерала.
Толонен са обърна към Танга:
— Ще ме извините ли, ЧИЕ ХСИЯ?
— Разбира се.
Той се поклони, обърна се и последва Ноченци към антрето, което използваха за координационен център на охраната. Щом вратата се затвори зад тях, Толонен се обърна с лице към майора:
— Какво има, Виторио?
— Кар се обади, сър. Проследил е човека.
— Какво?!
— Чака да говори с вас, сър. По прекия канал.
Толонен веднага побърза да натисне съответния бутон на таблото, вградено в бедрото му.
— Е, Кар? — знаеше, че Кар ще го чуе, където и да се намираше в Града. Гласът на Кар веднага му отговори — чуваше се толкова ясно в главата му, все едно бяха в една и съща стая.
— Простете, че ви безпокоя, генерале. Но съм сигурен, че го открих. Чудесно съвпада с профила, чак до белега. В момента го следя.
Толонен слушаше внимателно. Накара Кар да повтори координатите три пъти, преди да прекъсне връзката. После се обърна към Ноченци.
— Трябва да вървя, Виторио. Ти поемаш командването тук. Гарантирай с живота си, че нищо няма да се случи.
Ноченци сведе поглед.
— Сигурен ли сте, че лично трябва да ходите там, сър? Може да е опасно. Този човек е убиец!
Толонен се усмихна.
— Всичко е наред, Виторио. Пък и без това Кар е с мене.
— Дори и така да е, сър…
Толонен се разсмя.
— Ако това донякъде ще те успокои, Виторио, заповядвам ти да поемеш командването тук. Ясно? В такъв случай трябва да отида. Лично. Твърде важно е, за да повярвам на някого другиго. През ръцете му е минало какво ли не, а този човек е ключът към всичко. Знам, че е точно така. Усещам го с всяка клетка на тялото си.
Ноченци се усмихна.
— Тогава пази се, Кнут. Ще се погрижа всичко да е наред тук.
Толонен протегна ръка и стисна рамото му. Усмихна му се в отговор.
— Добре. Отивам да докладвам на Танга какво става.
— Е, Чен? Ще пиеш ли една бира?
Чен погледна яркия пулсиращ надпис над вратата. „Барът на Фу Ян“. Устата му бе пресъхнала и идеята за бира бе добре дошла. От доста време не си бе позволявал този лукс. Но въпреки това сведе поглед и поклати отрицателно глава.
— Благодаря, ПАН ЧАН Ло, но трябва да се прибирам. Късно е вече, а Уан Ти тепърва ще трябва да готви вечерята.
Надзирателят Ло го хвана за ръката.
— Още по-добре. Можеш да вечеряш в бара. Обади й се. Кажи й, че ще закъснееш малко и че си вечерял. Не вярвам да има нещо против. Не и този път. Хайде, аз черпя. Ти ми помогна и аз оценявам помощта ти.
Чен се поколеба, после кимна. Ло беше прав — това не му беше навик. Не, Уан Ти едва ли можеше да се оплаква, ако веднъж и той пийне няколко бирички — не и след като бе изкарал две смени. Пък и без това беше й купил подарък. Опипа колието в джоба на гащеризона си и се усмихна на себе си, след това последва Ло Йин в претъпканата кръчма и се вмъкна след него в едно от мъничките сепарета за двама.
Ло Йин се обърна към него. Прорязаното му от дълбоки бръчки лице, усуканата му брада бяха само на педя от него.
— Какво искаш да ядеш? Сойпилето с джинджифил и ананас е добро. Също и червеното готвено с лешници.
Чен се засмя.
— И двете звучат прекрасно. Да вземем по едно голямо блюдо и от двете, а? После ще си поделим сметката.