Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
Юан погледна за миг Фей Йен и след това отново — Шепърд.
— Какво иска баща ми?
Шепърд се усмихна, в тъмните му очи проблесна искрица.
— Само да слушам — отвърна той тихо. — Това е всичко. Бих казал: всичко, което трябва да се каже.
Юан кимна — разбираше, без да има нужда да му се казва, че точно това иска баща му. През последните четири месеца той бе работил здравата, бе прегледал хиляди лични досиета, бе научил подробностите от тях наизуст и накрая, сега, той можеше да свърже с име всяко лице в Голямата зала. Име и биография.
Бердичев бе със съпругата си Илва — висока, доста свирепо изглеждаща жена около десетина години по-млада от него. До тях беше един от администраторите на източния сектор, прикрит симпатизант на дисперсионистите на име Дучек. Групата довършваше Низшият секретар Леман.
— Шепърд — каза Бердичев, веднага застанал нащрек. — Ли Юан — добави бързо, щом забеляза принца зад Шепърд, и направи дълбок поклон — жест, изкопиран веднага от целия кръг.
— Надявам се, че не ви прекъсваме? — каза Шепърд леко лукаво.
— Не, просто си бъбрим — отвърна Леман със студена усмивка. Държанието му бе лика-прилика с това на Шепърд.
— Бъбрите си? О, със сигурност не, Низши секретарю. Мисля, че такива важни хора като вас едва ли някога си хвърлят думите на вятъра.
— Не, за нищо не говорехме — докачено изрече Бердичев. — Но щом толкова ви интересува, защо не ни попитате? Нямаме какво да крием.
Шепърд топло се разсмя.
— Казал ли съм такова нещо? Не, не, Сорен, нищо такова не съм искал да кажа! Абсолютно нищо! В края на краищата, това е прием. Исках просто да се проявя като общителен.
Юан сведе поглед, прикривайки усмивката си. Беше забелязал как се бе наежил Бердичев, когато Шепърд го нарече с малкото му име; как бяха блеснали от гняв очите му зад малките кръгли очилца, които той така предано носеше.
— Говорехме си за света — Леман предизвикателно посрещна погледа на Шепърд. — Колко малък изглежда той в днешно време.
Шепърд се поколеба, сякаш го обмисляше, после кимна.
— Налага се да се съглася с вас, Низши секретарю. Дори бих отишъл и по-нататък и бих изтъкнал, че ние всъщност сме загубили допир със света. Помислете само. В крайна сметка какво е Градът Земя освен гигантски кошер, пълен с килийки? Огромен кошер, пълен догоре с хора. О, доста е удобен наистина, всички бихме се съгласили, но също така е и доста нереален — място, където огромното мнозинство от хората имат малък или никакъв контакт със земята, със стихиите.
Шепърд огледа кръга с полуусмивка, като срещна погледа на всеки поред.
— Не е ли така? Е, тогава е разбираемо, не мислите ли, онова чувство, че си малък? Че си затворен? Виждате ли, в техния живот няма нищо истинско. Нито небе над тях, нито земя под тях, само стени — стени от всички страни. Всичко, което виждат, всичко, което са те самите, е една илюзия.
Леман примигна — не беше сигурен, че е чул добре Шепърд. Казаното беше неортодоксално, меко казано. Не такива неща очакваше човек да чуе от някой, когото Тангът слушаше. Леман се огледа и забеляза, че Бердичев гледа надолу, сякаш обиден. Неговата компания — „Сим Фик“, Симулативни Фикции — осигуряваше много от „илюзиите“, които Шепърд открито клеветеше.
— Хората винаги са имали илюзии! — яростно изрече Бердичев и отново вдигна поглед. Очите му зад очилата бяха студени. — Винаги са си измисляли. Винаги са имали желание за приказки. Илюзиите са необходими за доброто здраве. Без тях…
— Да, да, разбира се — прекъсна го Шепърд. — Сигурен съм, че се безпокоя прекалено много. Както и да е, на мене наистина ми се струва, че този наш свят не е нищо друго ОСВЕН илюзия. Гигантска сложна холограма — той се усмихна и отново отмести поглед от Бердичев към Леман. — Има само ИН, няма никакъв ЯН. Само мъжко, без женско. Загубили сме контакта с Майката, не сте ли съгласен, Низши секретарю?
Отговори Дучек — очите му горяха от страстен гняв:
— На тебе си ти е добре, ШИ Шепърд. Имаш си Имението. Ти ИМАШ Майка!
За миг в кръга се възцари напрегнато, вцепеняващо мълчание. Това беше факт и всички го знаеха, но във вежлива компания това рядко се споменаваше. Имението, където живееше Шепърд, също като дворците на Седмината, беше изключение. Като не броим работниците от плантациите, на никого, независимо от статута му, не беше позволено да живее извън Града. Разбира се, затова си имаше основателна причина — по-голямата част от земята извън Града се обработваше интензивно, организирана в огромни ниви от по 10 000 МУ, засадени със суперхибриди — нито едно МУ не биваше да се пропилява. Но дори и така, сред хората Горе съществуваше голяма ревност. Имаше мнозина — сред тях Бердичев и Леман, — които биха дали половината от богатството си, за да живеят навън, под слънцето.