Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
— Металната плоча е била взривена и водата от тресавището минава през мазето и наводнява галерията — каза Виндхиа.
— Трябва да намерим излаз за водата — каза старият тхуг.
— Има един проход, но сега и той е наводнен.
— Да се опитаме да го отворим.
— Но тогава галерията ще се отводни и сипаите ще ни подгонят.
— По-добре да ни преследват, отколкото сигурно да умрем — каза ТремалНаик.
— А как ще продължим?
— Какво искаш да кажеш, Виндхиа?
— Че водата ще залее подземията и ще ни препречи пътя.
— Дълги ли са тези подземия?
— Безкрайни.
— Къде свършват?
— В Ганг.
— Тогава водата ще намери излаз.
— Но някои галерии ще останат наводнени.
— Ще ги преплуваме. Бързо, Виндхиа, търси плочата, иначе до няколко минути ще се издавим.
— Дръж високо факлата — каза факирът на стария тхуг, — че ако загасне, сме загубени.
Водата продължаваше да нахлува с рев в пещерата, но понеже се издигна, повърхността и се успокои. Петимата души бяха вече до гърди във водата и още няколко минути тя щеше да залее главите им.
След като огледа стените на пещерата, факирът се насочи към един ъгъл, пое дълбоко въздух и се потопи, за да освободи пружината на плочата. Три пъти бе принуден да се показва и си поема въздух, накрая намери бутона и го натисна с все сила. Почти веднага в онзи ъгъл се образува водовъртеж. Факирът се бе хванал за издатините на скалата и успя да избегне течението, което можеше да го повлече.
— Спасени сме! — викна на приятелите си. — Водата бяга към галериите на пагодата.
— Най-после — прошепна ТремалНаик. — Нашият пленник, който е по-нисък от нас, за малко да се удави.
Водата почваше да намалява, но бавно, защото друга прииждаше откъм галерията, свързана с жилището на факира. Преди пещерата да бъде пресушена, трябваше да изчакат да изтече водата на малкото блато, чието количество все пак бе значително.
— Трябва да почакаме няколко часа — каза Виндхиа на ТремалНаик.
— А после накъде?
— В подземията на пагодата.
— А ако сипаите тръгнат след нас? Смяташ ли, че ще им се изплъзнем?
— Надявам се.
— А Бхарата ще водим ли с нас? Страхувам се, че ни е повече в тежест, отколкото в полза.
— Вярно е — каза Виндхиа, — но не можем да го изоставим. Кой знае, може да се окаже ценен заложник.
— И ако сипаите го намерят, той ще им посочи пътя на нашето бягство — допълни старият тхуг.
— Можем да го убием — каза факирът.
— Ще бъде излишно престъпление — намеси се ТремалНаик. — Бхарата не е капитанът.
— Тогава ще го водим с нас — заключи Мох.
Докато водеха този разговор, водата продължаваше да намалява, вероятно защото бе намерила и други излази към подземията на старата пагода За половин час тя стигна до кръста на петимата. Факирът, който явно бе много неспокоен от страх да не се появят сипаите, поиска да изследва галерията назад, за да разбере задава ли се някой. Даде факлата на ТремалНаик, подкани факирадондм да го последва и се пъхна в прохода, залят само до половината от водата.
Течението вече не беше така буйно, явен знак, че водата от малкото блато беше на изчерпване. Следователно беше вероятно сипаите да са забелязали изтичането на водата и търсейки причината, да са открили металическата плоча.
Като напредваха бавно заради течението, което се разбиваше в краката им, принуждавайки ги да се захващат за издатините на стените, двамата факири успяха да изминат повече от триста метра и да преполовят пътя. Спряха за малко да си поемат дъх, после отново поеха, като един друг се прикрепяха, защото галерията беше наклонена и им беше трудно да се преборят с течението. Не бяха изминали и петдесетина метра, когато от другата страна на галерията чуха човешки гласове. Спряха и се хванаха за ръцете.
— Чуваш ли? — попита Виндхиа.
— Да — отговори другият.
— Открили са галерията, тихо!
Един глас, който ехото в галерията ясно предаде, извика тържествуващ:
— Ето прохода!
— Открити сме! — прошепна факирътдондм.
— След малко сипаите ще бъдат по петите ни — отвърна Виндхиа.
— Да бягаме.
— Чакай малко. Ако са открили плочата, трябва да видим факлите им.
Тръгнаха отново напред, като се стараеха да не вдигат никакъв шум. На един от завоите на прохода забелязаха сияние на сто и петдесет метра от тях. Сипаите се канеха да влязат в прохода, Който бяха открили.
— Назад! — каза Виндхиа.
— Идват ли? — попита ТремалНаик, който беше зад тях.
— Да, и скоро ще бъдат тук.
ТремалНаик извади камата си, размаха я пред очите на Бхарата и каза: