Десетият праведник
- Автор: Николов Любомир
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десетият праведник». Краткое содержание книги:
Един от най-изявените ни фантасти, Любомир Николов е познат с романите си „Къртицата“ и „Червей под есенен вятър“, а също с много книги-игри, издадени под псевдонима Колин Уолъмбъри. Носител е на редица престижни награди, сред тях и „Еврокон“.
При всяко вдишване болката го прорязваше отдясно като бръснач. Навярно имаше счупено ребро. Преодолявайки страданието, той се надигна на колене и потърси с поглед отец Донован. Забеляза го почти веднага — проснат по гръб между храстите. Като хапеше устни и тихичко стенеше, Николай се дотътри до него. Разгърна дрехата. Кръвта заливаше целите гърди на свещеника, но вече не биеше на фонтанче, а едва струеше от раната. Никаква надежда, замаяно помисли той, гледайки втренчено как нещо златно лъщи сред лепкавата алена кръв. Вътрешен кръвоизлив… Сигурна смърт… И кръстче, също като онова на Баска…
Бенев неволно си пое дълбоко дъх и изохка — едновременно от смайване и болка в счупеното ребро.
Кръстчето не беше същото!
Невъзможно, каза си той. Истинско злато няма отдавна, от две десетилетия насам. Златото не блести, то е черно и радиоактивно.
Но това тук блестеше като огън, като звезда, като изгряващо слънце!
Отец Донован отвори очи. С усилие надигна глава и се вгледа в гърдите си. Усмихна се и по устните му изби кървава пяна.
— До… доказателството, Ник — изхриптя той. — Доказателството, което искаше Бер… Бержерон… Ти повярва… без… доказателства… Вземи го, твое е…
Искаше да каже още нещо, но от устата му бликна тъмна струя кръв. Тръпка разтърси цялото му тяло и свещеникът се отпусна неподвижно. Сините очи безстрастно се вглеждаха в ръждивото вечерно небе, сякаш търсеха там отговора на някаква вечна загадка.
Николай дълго стоя на колене до мъртвеца. Накрая събра сили да протегне ръка и да затвори клепачите му. Беше като зашеметен — не можеше да мисли, не можеше да почувства нищо, не можеше дори да заплаче за човека, когото едва сега откриваше колко е обичал.
Кръстчето… Лъскавото кръстче от истинско злато, опазено благодарение на доброто у свещеника… Само това щеше да остане. Николай посегна да го вземе, усети под пръстите си хладния метал, още топъл и лепкав от кръвта на убития…
И златото почерня.
Свирепата безнадеждност се изля от гърлото му в глух животински полустон-полурев. Той скочи на крака и олюлявайки се, пое през храстите без посока, накъдето и да е, само и само по-далече от нищожното късче черен метал, което завинаги го делеше от отец Донован. В главата му пулсираха несвързани мисли. Злото и доброто… вярата… Колапсът… ако има поне десет праведници в Содом…
Колко праведници оставаха без Донован?
Опомни се седнал на брега. От известно време гледаше със странно чувство за вина към някакво тъмно петно на отсрещния бряг на заливчето. Помъчи се да фокусира зрението си, но сълзите му пречеха. Той ги избърса с ръка, взря се по-внимателно в грамадния безформен парцал, провиснал между дърветата, и най-сетне го позна. Дирижабълът. По ирония на съдбата отново бе попаднал тук, където толкова неотдавна бе завършил опасният му полет с Буше… проклетият полет, заради който не бе посмял да застреля полицая — и сега вината за гибелта на отец Донован беше негова, само негова.
Болката в счупеното ребро продължаваше да го пробожда, но когато закрачи покрай заливчето, стъпките му бяха твърди и уверени.
Знаеше единственото, което му оставаше да извърши.
10
Николай Бенев лежеше на студения каменен под и се вглеждаше към улицата през отдавна разбитата витрина. Тресеше го. Бе прекарал почти цялата нощ в гората, преди призори да се промъкне насам и цял ден да се крие в изоставената банка. Е, вече не му оставаше да чака дълго. Той погледна часовника си. Шест без пет. Всеки петък точно в шест вечерта, бе казала Арлет. Днес беше петък…
Внимателно, за да не разбуди болката, той се завъртя настрани и отново провери картечницата. Всичко беше наред. От витрината виждаше като на длан заведението на мадам Хилда. Чудесна позиция. Оттук можеше с лекота да покоси Буше точно пред входа, но знаеше, че няма да го направи. Всичко трябваше да стане съвсем другояче. Искаше полицаят да го види, да разбере какво става — и едва тогава да умре.
А после?
Не бе мислил за после. Треската объркваше хода на разсъжденията му, ту го връщаше към мъртвите очи на отец Донован, ту го хвърляше напред, към някакво неопределено бъдеще, в което непременно щеше да се добере до Сицилия, при Мишин. И при Бержерон естествено… Наивният физик Бержерон, който преди двадесет години бе разбрал Колапса, а сега не схващаше простичката истина, че Доброто удържа света над пропастта… Не, Бержерон не беше виновен… Колцина биха повярвали без доказателства… пък и с доказателства… Колко праведници остават в Содом?