Десетият праведник
- Автор: Николов Любомир
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десетият праведник». Краткое содержание книги:
Един от най-изявените ни фантасти, Любомир Николов е познат с романите си „Къртицата“ и „Червей под есенен вятър“, а също с много книги-игри, издадени под псевдонима Колин Уолъмбъри. Носител е на редица престижни награди, сред тях и „Еврокон“.
За момент изпитателният поглед на стареца се спря върху лицето на Николай.
— Добре… Така и предполагах. Остава да убедим нашия стар отец Донован.
— Няма да дойда, Луи — тихо каза свещеникът. — Вече говорихме за това. Пък и с какво мога да ти помогна? Не съм нито учен, нито мафиот.
— Не одобряваш плановете ми — огорчено поклати глава мосю Луи.
— Грешиш — възрази Донован. — И двамата с Бержерон грешите. Никога не съм отричал необходимостта от възраждане на цивилизацията. Просто смятам, че докато вие строите нейната материална основа, някой трябва да се погрижи и за душите на хората.
— Значи оставаш заради сиропиталището?
Свещеникът кимна.
— Заради него… и всичко друго.
Мишин скочи от мястото си — смешен, нелеп и до болка трогателен в порива.
— Ела, отче! Ще ти намерим и там сираци. Сто, хиляди… Селяните ще те обожават…
Той не довърши. Прекъснаха го едновременно два звука — внезапната стрелба зад прозореца и звънът на телефона върху бюрото.
Мосю Луи вдигна слушалката.
— Да? Спокойно, Алфюнс, спокойно… Така… Да, разбирам… Без паника, няма нищо страшно. Действай по план номер две. Пилотите и хората за евакуация да се явят веднага при самолета. Специално внимание обърни на Бержерон и на книжата му… Да, точно така. Охраната да държи половин час, после всички да се изтеглят, както е уговорено.
Той затвори телефона и невъзмутимо се изправи иззад бюрото. Стрелбата за момент затихна, после се разгоря с нова сила.
— Атакуват ни — промърмори старецът. В гласа му не се усещаше тревога, той по-скоро изглеждаше развеселен от неочакваните събития. — Буше се оказа хитрец, дължа му извинение за подценяването. Водил е играта не като шах, а като покер… какъв номер, а? Всичките му ходове са били блъф, за да повярвам, че още не е готов за нападение. Е, да вървим, господа.
С широка и удивително лека за годините му крачка той се отправи към вратата, където стоеше неизвестно кога влезлият Лукас.
— Горкият Буше — тихичко се изсмя мосю Луи, докато се наместваше в тясната кабина на асансьора. — Рискува всичко… и в крайна сметка ще остане с празни ръце. Жал ми е за него.
В подземието вече ги чакаха няколко души, между които нервно пристъпваше от крак на крак Бержерон с черно куфарче в ръка. Очевидно плановете за спешна евакуация бяха разработени безупречно. Ален Буше щеше да завладее само празното имение и един ядрен реактор — без специалисти, които да му обяснят как действа.
Мосю Луи направи три крачки по коридора, после спря и се обърна към отец Донован.
— Все още има време да размислиш. Няма ли да дойдеш?… Добре, добре. Разбрах. Можеш да вземеш моторницата, тя вече няма да ми трябва. Сбогом, приятелю. Моли се за мен.
— Ще се моля — обеща свещеникът и отвори една желязна врата, зад която се виждаше дълъг, зле осветен тунел.
— Почакай, отче — каза Николай. — Идвам с теб.
Изведнъж го обзе страх. Кога бе взел това решение? Защо допреди секунда не бе подозирал, че ще постъпи така безумно? И с какво, с какво можеше да помогне, ако заложеше живота си на карта? И все пак разбираше, че вече нищо не би го отклонило към лекия, спасителен път. В спокойните замислени очи на свещеника откри същото разбиране.
— Ти си луд! — избухна Мишин. — До довечера Буше ще ви види сметката и на двамата!
— Късно е за увещания, Мишин — властно изрече мосю Луи. — Всеки прави избора си. Довиждане, Бенев. Ако някога успеете да се доберете до Сицилия, ще бъдете добре дошъл.
Той рязко се обърна и закрачи по коридора, следван от своите хора, Бержерон и руснака, който все се озърташе през рамо и тихо ругаеше. Няколко секунди Николай стоя неподвижно до асансьора, гледайки как се отдалечават, после изтича да догони отец Донован.
— Защо го направи? — запита свещеникът, когато чу стъпките му зад гърба си.
Николай тръсна глава. Беше невероятно трудно да облече в думи онова, което изпитваше в момента.
— Защото… Просто не бях в състояние да те оставя сам. Струваше ми се, че ако се измъкна, това ще бъде предателство. Преди малко ти говореше за доброто, което задържа света над пропастта. Ако си прав… тогава човек не бива да мисли само за себе си, нали? Тогава всичко придобива по-друг смисъл… не знам дали ме разбираш. И дори глупавата, наивната постъпка става важна… Знам, че звучи нелепо… но сякаш за момент моето решение се оказваше най-главната от безбройните нишки във въжето.
— Може би, Ник — замислено промърмори Донован. — Може би…
Тунелът ги изведе към неголяма подземна зала, сред която тъмнееше правоъгълен басейн. Върху водата леко се полюшваше моторницата, за която бе споменал мосю Луи. Отляво тесен канал водеше към езерото и през отвора нахлуваше червеникавата светлина на късния следобед. Край ръба на басейна бяха оставени два варела с бензин. Чисто прахосничество, помисли Николай, пресмятайки с инстинктивната комбинативност на контрабандист, че един подобен варел би могъл да му осигури безгрижен живот поне за две години.