Специална част
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Специална част». Краткое содержание книги:
Серия от убийства и покушения, извършени на Коледа срещу приятели и сътрудници на Чарли Кастило, участници в разследването на скандала „Петрол срещу храни“, разкриват на президентския агент, че не може да става и дума за съвпадения — дошло е време за разплата. Врагът се кани да нанесе тежък удар и следващата жертва е подполковник Кастило. Нищо чудно, след като си е създал врагове както в чужбина, така и в страната, и успешно е конфискувал шейсет незаконни милиона долара. Но въпросът си остава кой стои зад заговора.
Изненадите се нижат една след друга. Трябва само президентски агент Чарли Кастило да остане жив.
Той нежно докосна белега с показалец.
„Нямам никаква представа как да скрия тази синина. Освен да плувам с тениска.“
„Нямам и представа какво да правя с подполковник Светлана Алексеева.“
„Може да е невероятно, може да е пълна лудост, но май съм влюбен в нея.“
„Не, това е най-обикновена похот.“
„Не, любов е.“
„Няма да мога да гъкна, ако устата ми е пълна с теб.“
„Леле, как звучи.“
Той свали бельото, също както последния път, когато бе влязъл тук, за да си вземе душ, и този път хвърли и боксерките, и тениската в коша.
После влезе под душа. Този път дори не си направи труд да пусне горещата вода. Просто затвори очи и остави ледената струя да се стича по главата му, докато зъбите му не загракаха.
Едгар Дешамп, Алекс Дарби, Джак Бритън и Тони Сантини го чакаха, когато слезе пет минути по-късно, облечен в блуза с копчета отпред и бански.
— Трябва да поговорим, шефче — заяви сериозно Дешамп. — Нали става?
„Мама му стара, знаят!“
Кастило кимна, посочи към вратата на библиотеката и изви въпросително вежди.
— Добре — съгласи се Дешамп.
„Какво, по дяволите, да кажа?“
„Съжалявам, момчета, няма да се повтори.“
„Извинете глупостта ми.“
„Или може би: «Знаете, така е, момчета. Кога за последен път сте отказвали на готина фуста?»“
„Не, това не става.“
„Тя не е просто фуста. Не знам каква е точно, но е много повече от най-обикновена фуста, с която се изчукваш набързо и я пращаш да си ходи.“
„Напълно обърканият ми мозък току-що роди безумната лиготия «сродни души».“
Кастило остана изненадан — „Не чак толкова, защото обслужващият персонал тук си върши работата като за световно. Трябва да благодаря на господ за това… имах нужда от кофеин“ — когато откри кана топло кафе и шест порцеланови чаши на поднос в средата на масата в библиотеката. На челно място на масата бе поставено червено кожено кресло. Кастило си наля кафе, седна на коженото кресло и махна с ръка, за да подкани останалите да говорят.
— Чарли, ние си поговорихме — започна Дешамп.
„Естествено, че сте си поговорили. Решихте, че за мен самия е най-добре да ме тикнете в някоя лудница.“
— Мислим, че има нещо с тази химическа фабрика в Конго — довърши Дешамп.
„Какво каза той?“
— Нещо голямо — добави Дарби.
— Ти питал ли си се, Чарли, защо онези с чалмите не ни удариха повторно след единайсети септември? — попита Сантини.
— Освен че ние добрите се справяме блестящо и осуетяваме всичките им опити ли? Последния път, когато се поинтересувах, „Либърти Бел“ беше все още на мястото си.
— Това е така — отвърна Дешамп. — Има и още.
— Още ли? — попита Кастило.
„Не знаят за нас със Светлана.“
— Да не би да си решил, че са се изповядали, получили са опрощение и са се заклели повече да не вършат подобни неща? — засече го Сантини.
— Накъде биеш, Тони? — попита Кастило.
— Чакай малко, шефче — спря го Дешамп и даде знак на Бритън.
— Подполковник — попита Бритън, — ти някога питал ли си се кой стоеше зад откраднатия „727“, който трябваше да се разбие в любимата ти „Либърти Бел“, и защо въпросният човек е включил Афроамериканските луди глави от Филаделфия, след като на пръсти се броят онези от тях, които са в състояние да вървят и да дъвчат дъвка в същото време?
Кастило вдигна безпомощно ръце.
— Пак ще задам същия въпрос — заяви Кастило. — Къде…
— Пак ще ти отговоря по същия начин — спря го Дешамп. — Изчакай малко.
— Добре — примири се Кастило, облегна се назад и отпи глътка кафе.
— Да ти е минавало през ума, че руските ни приятели вече бяха на път за Виена, за да се предадат, когато ти буквално им падна в ръчичките? — попита Дешамп.
— Минавало ми е през ума — отвърна Кастило. — Най-много ме притеснява, че те знаеха, че съм Госингер…
— Те знаят кой си, шефче, защото Березовски е много добър в работата си и върти цялата им дейност в Германия.
— А откъде са знаели, че ще бъда на погребението на Фридлер?
— Отговорът е съвсем лесен, шефче. Беше написано в „Тагес Цайтунг“, на първа страница. „Издател на «Тагес Цайтунг» ще присъства на погребението.“ Или нещо подобно.
— Ще ми кажеш ли какъв е сценарият, или ще ме оставиш сам да познавам?
— Березовски е в Марбург, за да следи убийството на Ото Гьорнер, след което ще тръгне за Виена, за да се срещне с хората с восъчната статуя на… как се казваше онзи?
— Петър Първи — довърши вместо него Чарли.
— След това двамата с Червени гащи ще избягат при врага. Чакай още малко, не бързай.
— Давай по-бързичко със сценария, Едгар — нареди Кастило.