Любовник на смъртта
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовник на смъртта». Краткое содержание книги:
Случаят отвежда Фандорин в московския подземен свят. В калта и мизерията на бедняшките квартали, където по-силният винаги има право, сред бандите, безчинстващи под безразличния поглед на полицията, израства изключително красиво момиче с тежка съдба. Московските бандити си съперничат, за да спечелят любовта й, дори представителите на властта не остават безразлични пред нейния чар. В желанието си да привлече вниманието й, едно бедно момче тръгва да търси съкровище — но до легендарното съкровище, скрито в подземните лабиринти на столичния град, се опитва да се добере и някой друг — жесток убиец, оставил след себе си кървава диря. Всеки, научил тайната на скритото богатство, загива от ужасна смърт — единствено Фандорин се досеща чие дело са зверските убийства, но когато застава лице в лице с убиеца, дори той не може да предвиди кому е писано да остане жив.
— Зависи — възрази инженерът. — Княза наистина лее къде повече кръв, но от злодеите винаги е по-опасен онзи, пред когото е бъдещето. А бъдещето на криминална Москва със сигурност не е пред б-бандитите, а пред „доячите“. Доказва го най-проста аритметика. Начинанието на Вампира е по-безопасно, защото по-малко дразни властите, а за някои техни представители дори е изгодно. Пък и печалбите на „д-дояча“ са по-големи.
— Как ще са по-големи? Княза накуп прибира по три хилядарки, а Вампира събира от дюкяните по рубла на ден.
Маса донесе тоалета: стари обуща, кърпени гащи, вехта куртка. Сенка с погнуса се заоблича.
— По рубла — съгласи се господин Неймлес, — но пък от всеки дюкян и всеки ден. И такива овце, на които с-стриже вълната, са му двеста на брой. Това колко прави на месец? Двойно повече от плячката, която прибира Княза средно при обир.
— Ама Княза не обира плячка веднъж на месец — не се предаваше Скорик.
— А колко? Д-два пъти? Нека са три. Но и Вампира не прибира от всички по рубла. От хората, при които ще идем сега, възнамерява да вземе кръгло дванайсет хиляди.
Сенка ахна:
— Какви са тези хора, от които може да вземе толкова много пари?
— Евреи — отговори Ераст Петрович и пъхна нещо в една торба. — Те отдавна имат построена синагога близо до Хитровка. Сегашният генерал-губернатор при назначаването си преди девет години в Москва не позволи да се освети с-синагогата и изпъди почти всички евреи от града. А сега еврейската общност пак укрепна, разрасна се и настоява за свой молитвен дом. От властите са взели разрешение, но имат затруднения с б-бандитите. Вампира заплашва да опожари сградата, изстрадана с цената на огромни жертви. Иска да му дадат плата.
— Ама гадина! — възмути се Сенка. — Ако си православен човек и не понасяш чифутския молитвен дом, подпали го безплатно, не им взимай сребърниците. Нали така?
Ераст Петрович не отговори, само въздъхна. А Скорик помисли и попита:
— Тия чифути що не се оплачат в полицията?
— Полицията иска още повече за закрила от бандитите — обясни господин Неймлес. — Затова гвирите13 — членове на попечителския съвет, предпочитат да се разберат с Вампира и са назначили специални представители. Ние с теб, Сеня, тоест Мотя, сме въпросните п-представители.
— Аз к’во ще правя? — попита Сенка, докато се спускаха по „Спасо-Глинишчевски“.
Този маскарад много по не му допадна от предишния, просешкия. Докато пътуваха с файтона, иди-дойди, но щом слязоха и закрачиха по „Маросейка“, на два пъти им викнаха „чифути“ и едно пишлеме ги замери с умряла мишка. Да имаше как, щеше да го опердаши едно хубаво, за да не закача хората, но поради важността на задачата се наложи да преглътне.
— Какво ще правиш ли? — попита господин Неймлес и поздрави пазача на синагогата. — Мълчи си и стой с отворена уста. Можеш ли да пускаш лиги?
Сенка показа.
— Браво.
Влязоха в съседната къща до чифутския молитвен дом. В чиста стая с прилична мебелировка ги чакаха двама нервни господа със сюртуци и кипи на главата, но без масури — единият побелял, другият чернокос.
Май изобщо не чакаха Ераст Петрович и Сенка. Побелелият им махна с ръка и каза нещо не на руски, но явно в какъв смисъл: чупката оттук, махайте се.
— Аз съм, Ераст Петрович Неймлес — каза инженерът и домакините (вероятно въпросните „гвири“) ужасно се учудиха.
Чернокосият със задоволство вдигна пръст:
— Казах ви, че е евреин. Презимето му е еврейско — изопачено от „Нахимлес“.
Белокосият преглътна, острата му адамова ябълка подскочи. Той тревожно погледна инженера и попита:
— Сигурен ли сте, че ще успеете, господин Неймлес? Може би ще е по-добре да платим на този бандит? Да не стане беля? Не искаме неприятности.
— Няма да имате неприятности — увери го Ераст Петрович и прибра торбата под масата. — Часът е д-два. Сега ще се появи Вампира.
И наистина — зад вратата някой заопява — кой знае кой:
— Ох, иде, иде!
Скорик погледна през прозореца. Откъм Хитровка бавничко се движеше Вампира, пафкаше цигарка и със злобарска усмивка поглеждаше наоколо.
— Сам е, без тестето — спокойно отбеляза господин Неймлес. — Чувства се сигурен. Пък и не ще да дели със своите хора, прекалено добра п-плячка.
— Ако обичате, господин Розенфелд — посочи чернокосият завеската зад къта с диваните (нарича се „алков“). — Не-не, след вас.
И попечителите се скриха зад пердето. Белокосият успя да пошепне:
— Ах, господин Неймлес, господин Неймлес! Гласуваме ви доверие, само да не ни погубите!
И по стълбите затрополиха стъпки.
13
Гвири — влиятелни големци (идиш). — Б.пр.