Статски съветник
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Статски съветник». Краткое содержание книги:
Фандорин трябва да спасява своя покровител, стария княз, от гнева на императора и от интригите на петербургската камарила — а има и лични сметки за разчистване с човека, забил кинжал в гърдите на генерал Храпов. Единствената следа са инициалите БГ гравирани на дръжката на кинжала.
Решава се бъдещето на многовековната империя, която вече е на ръба на пропастта и само крачка я дели от кървавия хаос на революцията.
Бомбените атентати зачестяват. Фандорин е застрашен да стане жертва на политически интриги, на користните планове на кариеристи — за да се озове накрая сам срещу демоничния убиец.
Към два-три следобед, когато бяха наполовина готови, иззвъня телефонът.
Грин притисна слушалката до ухото си и изчака.
Иглата.
— Доцентът е болен — угрижено рече тя. — Много странно. Като се прибрах от вас, за всеки случай погледнах прозорците му с бинокъл — да не би химическата му благотворителност да не е останала незабелязана. Гледам — щорите пуснати. Ало — изведнъж се обезпокои от мълчанието. — Вие ли сте, господин Сиверс?
— Да — отговори той спокойно: пуснатите щори означаваха „провал“. — Сутринта ли? И не съобщихте?
— Защо? Ако е задържан, все едно нищо не може да помогне. Само ще се влоши положението.
— А сега защо съобщавате?
— Преди пет минути едната щора леко се вдигна — възкликна Иглата. — Веднага се обадих и потърсих професор Брант, както е уговорката. Аронзон каза: „Имате грешка, тук е друг телефонен номер.“ И пак повтори, все едно молеше да побързаме. Гласът му жалък, разтреперан.
Уговорената фраза означаваше, че Иглата трябва да отиде. Какво може да се е случило с Аронзон?
— Аз ще отида — реши той. — Да проверя.
— Не, не бива. За вас е голям риск. Няма и нужда. Какво толкова може да му се случи, а вас трябва да опазим. Аз отивам на „Остоженка“, после ще дойда.
— Добре.
Той се върна в импровизираната лаборатория, но не можа да се съсредоточи, пречеше му нарастващата тревога.
Странна история: първо знак за провал, после спешно повикване. Не трябваше да праща Иглата. Грешка.
— Излизам — каза той на Червенушката и стана. — Имам работа. Емеля остава старши тук. Сместа да не се пипа.
— Може ли и аз да дойда? — подскочи Червенушката. — Емеля си чете, ония шляпат карти, аз какво да правя? Подготвих всички кутии. Скучно ми е.
Грин си помисли и реши: добре. Ако има нещо, поне ще предупреди другарите.
— Щом искаш, да тръгваме.
Откъм улицата всичко изглеждаше чисто.
Първо минаха с файтон и огледаха прозорците. Нищо съмнително. Едната щора е пусната.
После се разделиха и тръгнаха пеша по „Остоженка“. Нямаше нито скучаещи метачи, нито любопитни продавачи на гореща медовина, нито „случайни“ минувачи.
Определено къщата не беше под наблюдение.
Грин се поуспокои и прати Червенушката в бръснарницата точно срещу входа на Аронзон — да си бръсне мъха по бузите. Нареди му да седне до прозореца и да гледа щорите. Ако и втората се вдигне, да се качва. Ако до десетина минути си останат както са, значи в квартирата дебне засада. Тогава да изчезва незабавно.
При вратата с медна табелка: „ХОНОРУВАН ДОЦЕНТ, СЕМЬОН ЛВОВИЧ АРОНЗОН“ спря и се ослуша.
Дълго стоя, защото отвътре се носеха странни шумове. Тих вой, сякаш имаше затворено куче. По едно време кратък пронизителен вик с непонятен смисъл: все едно някой се канеше да изкрещи с цяло гърло, пък се задави.
Защо някой ще се дави от вик, а и Аронзон нямаше куче, затова Грин извади револвера и звънна с камбанката. Огледа стените — дебели, здрави. Ако се стреля на стълбите, ще се чуе, разбира се, но вътре в жилището — едва ли.
Бързи крачки по коридора. На двама мъже.
Издрънча веригата, вратата леко се открехна и Грин рязко удари с ръкохватката точно между две лъскави очи.
Бутна вратата с всичка сила, прескочи падналия (забеляза само, че е с бяла риза с навити ръкави), видя още един, който отскочи назад. Хвана го за гърлото да не вика и яко му шибна темето в стената. Задържа омекналото тяло, остави го леко да се приземи.
Познато лице, беше виждал някъде тези засукани рижи мустаци, това вълнено сако.
— Какво става? — чу се глас от вътрешността на жилището. — Хванахте ли го? Домъкнете го насам.
— Тъй вярно! — ревна Грин и се втурна по коридора в посока на гласа — направо и вдясно в хола.
Третия, с розово лице и бяла коса, позна веднага, покрай него си спомни и първите двама. Щабротмистър Зейдлиц, началник-охраната на генерал Храпов, и двама от хората му. Беше ги видял във вагона в Клин.
В стаята трябваше да огледа някои неща, но сега нямаше време, защото, щом видя непознатия с револвер в ръка, жандармеристът (не в униформа, както онзи път, а в пясъчен костюм с жилетка) се озъби и бръкна под сакото. Грин стреля веднъж, прицелен в главата му, та да е чиста работа, но не улучи съвсем точно. Зейдлиц се хвана за разкъсаното от куршума гърло, забълбука и се свлече на пода. Белезникавите очи гледаха с омраза. Беше го познал.
Грин реши да не стреля втори път. Защо да рискува напразно? Отиде до ранения и му продъни слепоочието с дръжката на револвера.