Бунтовници

Кристина спи на долното легло, под Лин. Не искам да я стряскам, но няма как иначе да я събудя, затова покривам устата ѝ с ръка. Тя трепва и се събужда, очите ѝ са широко ококорени, докато не срещат погледа ми. Слагам пръст на устните си и ѝ давам знак да ме последва.

Стигам края на коридора и завивам зад ъгъла. Той е осветен от изцапана с боя аварийна лампа над един от изходите. Кристина е боса, свила е пръстите на краката си, за да ги предпази от студа.

– Какво има? – пита. – Заминаваш ли някъде?

– Аха, аз… – Налага се да я излъжа, иначе ще се опита да ме спре. – Отивам да видя брат си. Нали помниш, той е при Аскетите.

Тя присвива очи.

– Съжалявам, че те събудих – продължавам, – но искам да направиш нещо за мен. Много е важно.

– Дадено. Трис, държиш се много странно. Сигурна ли си, че не…

– Не съм. Слушай сега – времето на симулационната атака не беше произволно избрано. Причината да се случи точно тогава е, че Аскетите са подготвяли нещо – не знам какво точно, но има връзка с важна информация, която сега е в ръцете на Джанийн…

– Какво? – Тя свива вежди. – Значи не знаеш какво са замисляли? А имаш ли представа каква е тази информация?

– Не. – Сигурно звуча като напълно луда. – Не успях да науча много, защото единствено Маркъс Итън е наясно с пълната картина, но отказа да ме осветли. Просто… това е довело до атаката. Това е причината. И ние трябва да разберем какво е точно.

Не ми идва наум какво повече да кажа. Но Кристина вече кима одобрително.

– Причината Джанийн да ни принуди да нападнем невинни хора – горчиво казва тя. – Точно така. Трябва да я научим.

Съвсем го бях забравила – тя също беше под влияние на симулацията. Колко ли Аскети е убила, докато е била под неин контрол? Как ли се е почувствала, когато е дошла на себе си и е разбрала, че е убиец? Никога не съм я питала за това и нямам намерение да го правя.

– Скоро ще имам нужда от помощта ти. Някой трябва да убеди Маркъс да ни сътрудничи и според мен ти би могла да го направиш.

Тя накланя глава и ме гледа така няколко секунди.

– Трис, не върши глупости.

Насилвам се да се усмихна.

– Защо всички все това ми повтарят?

Тя сграбчва ръката ми.

– Не се шегувам.

– Казах ти, отивам да видя Кейлъб. Връщам се след няколко дни и тогава ще разработим стратегията. Просто ми хрумна, че не е зле и някой друг да знае за това, преди да тръгна. За всеки случай. Ясно?

Тя продължава да държи ръката ми още известно време, после ме пуска.

– Ясно – отвръща.

Тръгвам към изхода. Успявам да се овладея, докато не изляза през вратата, после усещам как сълзите ми рукват.

Това ми е последният разговор с нея, а той беше изтъкан от лъжи.