Бунтовници
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542711179
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Бунтовници». Краткое содержание книги:
Преобразена след досега взетите решения, Трис за пореден път трябва да избира къде принадлежи – дори ако това означава, че ще се изправи срещу тези, които обича най-много. И отново само тя е в състояние да предотврати катастрофата. Но първо трябва окончателно да приеме, че е Дивергент, без и да подозира къде ще я отведе това. А една огромна тайна е напът да преобърне целия свят...
„Бунтовници”, дългоочакваното продължение на „Дивергенти” на Вероника Рот, отвежда читателите на едно наситено с невероятен екшън и екстремни усещания пътешествие, не по-малко въздействащо от предшественика си. Изпълнена със сърцераздирателни обрати, романтични моменти и могъщи прозрения за човешката природа, книгата ще допадне на читатели от всички възрасти.
Вратата не е плътно затворена. Побутвам я с крак. Той не е вътре, но аз не си тръгвам. Сядам на леглото, събирам юргана с две ръце и заравям лице в него, вдишвайки дълбоко аромата му. Той е почти изветрял, защото Тобиас отдавна не е спал тук.
Вратата се отваря и Тобиас се вмъква вътре. Ръцете ми омекват и юрганът пада в скута ми. Как ще обясня присъствието си? Нали уж съм му бясна?
Не е намръщен, но устните му са толкова силно стиснати, че ми става ясно – той е бесен на мен.
– Не се прави на идиот – казва.
– На идиот ли?
– Лъжеш ме в очите. Каза, че няма да се предадеш на Ерудитите, но излъга. Ще бъдеш пълен идиот, ако го направиш. Затова недей.
Избутвам завивката настрани и ставам.
– Не се опитвай да го представиш, че е толкова просто – отвръщам. – Защото не е. Знаеш не по-зле от мен, че така е най-правилно.
– Точно сега ли реши да се държиш като Аскет? – Гласът му изпълва стаята и страх пронизва гърдите ми. Гневът му идва прекалено внезапно. Твърде необяснимо. – Досега разправяше наляво и надясно, че си прекалено голям егоист, за да бъдеш една от тях. А сега, когато става дума за твоя живот, ще се правиш на герой. Какво ти става?!
– Какво става с теб?! Измират хора. Мятат се право от покрива. А аз мога да предотвратя това да се повтори.
– Ти си прекалено значима, та просто… да умреш. – Той тръска глава. Отказва дори да ме погледне – очите му сноват между стената зад мен и тавана, но не спират върху лицето ми. Толкова съм стъписана, че даже не мога да се ядосам.
– Изобщо не съм толкова значима. Всички ще се справят отлично и без мен – казвам.
– На кого му пука за другите?! Ами аз?
Той заравя лице в ръцете си, крие очи. Пръстите му треперят.
После прекосява стаята с два широки разкрача и впива устни в моите. Нежният им допир заличава последните два месеца, а аз съм отново момичето, което седи на скалите край бездната и реката облива глезените му, когато се целува за първи път. Сега пак съм момичето, което го хвана за ръката в коридора, защото така искаше.
Дръпвам се назад и опирам ръка в гърдите му, за да го отдалеча от себе си. Работата е там, че също така съм момичето, което застреля Уил и излъга за това; което избра между Хектор и Марлийн и още хиляди други неща. Не мога да залича това.
– Ти също ще бъдеш добре. – Не го поглеждам. Вперила съм очи в тениската му, която стискам, и в рисунката с черно мастило, която се вие около шията му, но не го поглеждам в лицето. – Сигурно отначало няма да ти е леко, но рано или късно ще продължиш напред и ще постъпваш както е редно.
Той обвива талията ми с ръка и отново ме придърпва към себе си.
– Това е лъжа – казва, преди да ме целуне отново.
Но греши. Не трябва да забравя в какво съм се превърнала, нито е редно да му позволявам да ме целува, когато съм наясно какво ще направя съвсем скоро.
Но толкова го желая. О, така го желая!
Повдигам се на пръсти и обвивам ръце около него. Опирам длан между плешките му, а с другата обхващам врата му. Усещам дъха му върху дланта си и гърдите, които се надигат и спускат, и знам, че е силен, твърд, неудържим. Всичко, което искам да бъда, но не съм. Не съм.
Отстъпва назад, притегляйки ме след себе си, и аз залитам. Вече не мога да се владея. Той седи на ръба на леглото, а аз стоя пред него и най-после се гледаме право в очите.
Докосва лицето ми и обгръща с шепа бузата ми; прокарва пръсти надолу по шията, очертава с длан леката извивка на ханша ми.
Не съм способна да спра това.
Допирам устни до неговите – има вкус на вода и аромата на свеж въздух. Спускам ръка по гърба му и на кръста я пъхам под ризата. Той ме целува още по-настоятелно.
Знам, че е силен, но не си давам сметка колко, докато сама не го усещам; мускулите на гърба му играят под пръстите ми.
„Престани“, казвам си.
Внезапно движенията и на двамата стават трескави, пръстите му ме галят под блузата, ръцете ми се впиват в него, опитвайки се да го притиснат още по-силно към тялото ми, но вече няма накъде. Никога не съм желаела някого така, нито толкова силно.
Той се дръпва само колкото да ме погледне в очите, клепачите му са полуспуснати.
– Обещай, че няма да отидеш – прошепва. – Заради мен. Направи едно-единствено нещо заради мен.
Мога ли да го направя? Мога ли да остана, всичко между нас пак да бъде наред и да позволя някой друг да загине вместо мен? Гледайки го в очите, аз за миг си позволявам да повярвам, че мога. После виждам Уил. Дълбоката бръчка между веждите му. Празният му поглед, контролиран от симулацията. Безжизненото тяло.