Бунтовници

Поглеждам към него.

Тъмни очи – особен оттенък на синьото, който може както да хвърли завеса върху останалата част от помещението, така и да ме утеши, а също да ми напомни, че сега сме много по-отчуждени един от друг, отколкото би ми се искало.

– Няма ли да ме попиташ дали съм добре? – казвам.

– Не, защото съм сигурен, че изобщо не си добре. – Той поклаща глава. – Искам да те помоля да не взимаш каквото и да е решение, преди да сме го обсъдили.

„Вече е прекалено късно – мисля си. Решението е взето.“

– Сигурно искаш да кажеш, докато всички ние не го обсъдим, защото това касае и нас – намесва се Юрая. – Според мен никой не трябва да се предава.

– Никой ли? – натъртвам.

– Никой! – намръщено отвръща Юрая. – Мисля, че вместо това трябва да ги нападнем.

– Така – произнасям бавно. – Значи, предлагаш да нападнем жената, която може да накара половината от хората тук да се самоубият. Звучи страхотно.

Давам си сметка, че съм прекалено груба. Юрая излива съдържанието на бутилката в гърлото си. После толкова силно стоварва шишето на масата, че се плаша да не се пръсне на парчета.

– Не ми говори така – изръмжава.

– Извинявай – казвам. – Но ти знаеш, че съм права. Най-добрият начин да спасим живота на половината хора от нашата каста, е като пожертваме един-единствен живот.

И аз не знам какво очаквам. Може би Юрая, който отлично знае какво ще последва, ако никой от нас не се предаде, доброволно да се жертва. Но той е забил поглед в земята. Няма да го направи.

– Тримата с Тори и Харисън решихме да увеличим охраната. Дано, след като вече всички са наясно с атаките, да успеем да ги предотвратим – казва Тобиас. – Ако и това не помогне, тогава ще помислим за друго решение. Край на спора. Но засега никой нищо няма да предприема. Ясно?

Когато го казва с въпросително вдигнати вежди, той гледа само мен.

– Ясно – отговарям, но не го гледам в очите.

+ + +

След вечеря се опитвам да се върна в спалното помещение, където спах предишната нощ, но не мога да се насиля да мина през вратата. Вместо това тръгвам безцелно по коридора, плъзгайки пръсти по каменните стени, заслушана в ехото от стъпките си.

Неволно се озовавам до чешмичката, където ме нападнаха Питър, Дрю и Ал. Тогава разпознах Ал по миризмата – все още помня аромата на лимонова трева. Но вече не го свързвам с моя приятел, а с чувството на безпомощност, докато ме влачеха към бездната.

Ускорявам крачка и широко разтварям очи, за да прогоня картината на нападението от мислите си. Трябва да се махна далече от тук, далече от мястото, където ме нападна един от приятелите ми; където Питър наръга Едуард в окото; откъдето заслепената армия мои приятели пое смъртоносния си поход към сектора на Аскетите и постави началото на цялото това безумие.

Устремявам се право към мястото, където за последно се чувствах сигурна и защитена: малкия апартамент на Тобиас. В мига, в който доближавам вратата, вече се усещам по-спокойна.