Царска заръка
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Царска заръка». Краткое содержание книги:
Падналите полицаи се изправяха, ала чужденците останаха да лежат. Бърз оглед установи, че са живи, но в несвяст.
Отново вихрушка кръстоса шосето. Още нечии нерви не издържаха и трима-четирима души понечиха да гръмнат по сновящата край тях мараня, но безрезултатно. Защракаха затвори на автомати, пушки и пистолети, завъртяха се барабани на револвери, плъзнаха се със сухи щракания магазините на помпите. Ала жилата на ударниците безуспешно се впиваха в капсулите, които издаваха немощна пукотевица, по-тиха от тази на детски балончета. Барутът в боеприпасите не желаеше да гори. Ракетните куршуми не се възпламеняваха, пневматичните оръжия заклиниха. Униформените мъже се почувстваха унизени. По-разядосаните сграбчиха ножове или свиха гневно юмруци… и веднага повечето бяха натръшкани с изкълчени ръце, а спрямо един масивен старши сержант невидимата сила прояви особена жестокост и му смаза китката така, че от плътта щръкнаха окървавени кости!
Полицаят, държащ Елица на прицел, хвърли автомата като опарен. Редиците около шашнатия Георгиев и момичето трепнаха, но не поддадоха и, като се прегрупираха в стойки за ръкопашен бой, настръхнаха с ножове и ръчни харпуни с посребрени остриета. Някой се мъчеше да запали тамян, отказа се от запалката, но и кибритът не щеше да даде огън…
… Ослушваха се. Демонът, когото щяха да ловят, бе поспрял с пакостите. Бързо прибраха ранените.
Георгиев, блед като платно, заповяда отстъпление към хеликоптера, въпреки че пилотите не съумяваха да включат двигателите.
Сътрудникът се обърна към Елица, щом я качиха безцеремонно обратно върху кънтящия под на вертолета:
— Говори му! — и тикна мегафона в лицето й. — Нямаме време, нямаме право да оставим нещата така. Убеди го да сътрудничи. За всички ще е по-добре. Чуваш ли, момиче! Гарантирам, нищо няма да му направим! Нека дойде с нас! ЧУ ЛИ?!
Елица пое затоплената от дланите на ченгето фуния.
— Хайде — изсъска Георгиев. — Инак просто трябва да направим една касапница, това ли искаш, момиче!
Тя с мъка отпуши гърлото си. Маскиран антитерорист й придържаше мегафона, който й се стори много тежък.
— Витане!… Вананд… — тя изхлипа. — Казаха ми, че не искали нищо лошо да ти направят… — отново изхълца и след петнайсетина секунди давене продължи с мъчително мачкан плач в гласа: — Искали да им сътрудничиш… да не им се сърдиш… били държавни хора, подневолни… били като теб!… Оставете ме да говоря или вървете по дяволите! Чу ли ме! Мили, това не беше към теб… Не им вярвам!… Бягай! Ти имаш… задача… изпълни си я… щом си тръгнал… не ме мисли… Не им се оставяй…
(Георгиев, който слушаше внимателно, спря един от полицаите, тръгнал да попречи на Елица; тя не забеляза.)
… Иди в проклетата си Долна Земя и дано изпълниш шантавата си идея!… И… това, което ти казах… че не те обичам… не е вярно! — заплака истински и през рев, през тенекиеното изопачаване на мегафона, едва разбираемо завика: — Обичам теее!… Чуууваш лиии!?! Бягай, скъпи, бягааа-а-а…ай… Ох, прости ми, аз ти прощавам, върви, махай се, милииичъъък!!!…
Мегафонът изпука и засвири противно. На повечето хора наоколо все едно им зачовъркаха с ръждива тел в пломбите. Писъкът от микрофонията рязко прекъсна. Настъпи странна, невероятна тишина. Командосите нервно се оглеждаха, пръстите на някои, непрестрашили се да се разделят с оръжията, трепереха връз ненужните спусъци, други пък, по-информирани или просто по-интуитивни, държаха ръцете си далеч от ръкохватките на автоматите, ако не бяха ги вече изоставили.
Електронно изпукване прекъсна смълчаването. Полицаите пристъпиха от крак на крак, усещайки как скърцат подметките на обувките по разбития асфалт, ремъците и частите на снаряжението им.
Мегафонът се обади с равния глас на Георгиев:
— Витан или Вананд. Не зная как точно ви е името… — В микрофона проникваха хлиповете на Елица. — Приятелката ви е разстроена и уплашена, затова малко преувеличи… Виж какво. Гарантирам, че никакво зло не ти желаем. Ти си ценен за нас. Цялото това представление не е най-добрата идея, но разбери, че ние, хората, сме нервни. Нека поговорим.
Зачака.
Пак добре, че нищо не счупи. Или вече бе офейкал и те приказваха с вятъра?…
— Елица пуснете.
Гласът идеше отвсякъде, чист и ясен, по-силен от хриповете на уредбата. Командосите стръвно се завъртяха в кръг.