Нощна звезда

Очаквах някакви промени, но не си представях такива. Някога пищните и изкусно подредени витрини сега са празни и прашни; вратата е заключена с катинар, на табелката пише с големи бели букви: „Затворено!“, а отдолу с разкривен почерк е добавено „Завинаги!!“.

— Знам, че не би трябвало да се изненадвам, но все пак това не го очаквах — казва Деймън с нисък и малко глух глас, сякаш надписът неочаквано дори и за самия него го е натъжил. — Смятах, че ако не Хевън, то Миса, Марко или Рейф ще го поемат.

Спирам, двамата се измъкваме от колата и прекосяваме улицата. Надничаме през витрините — по някаква причина много от по-големите мебели са все още вътре. Кушетките, масите, закачалките и щандовете са си там, но дрехите, бижутата и джунджуриите ги няма. С малки изключения всички по-дребни предмети са изчезнали.

Чудя се кой ли е решил да спуснат кепенците. Това повдига и друг въпрос — на кого Роман е оставил магазина? Понеже беше безсмъртен, едва ли е оставил завещание.

Оглеждам се наоколо, за да се убедя, че никой не ни наблюдава, после затварям очи и отключвам вратата с ума си. Няма да чакам до залез-слънце — с това темпо до вечерта в магазина може и да не остане нищо.

— Ти май доста си се отракала в кражбите с взлом — подмята шеговито Деймън в ухото ми. — Трябва ли да се притеснявам?

Разсмивам се и гръмкият, жизнен звук се разнася из помещението, отеква в стените и високия таван. Давам му знак да затвори вратата и влизам. Той ме следва плътно по петите. В средата на стаята спирам с ръце на кръста, затварям очи и започвам да я изследвам с всичките си сетива. Опитвам се да разчета мястото, да усетя къде ли може да е скрита бялата ленена риза с голямото зелено петно. Деймън стои до мен и прави същото.

Така обаче не постигаме нищо, затова решаваме да се заемем по-сериозно, физически, със задачата. Започваме от стаята, в която се намираме. Надничаме в старинни гардероби, разнебитени дървени скринове и огромни шкафове с безброй чекмеджета. Преглеждаме съдържанието им бързо и методично. Попадаме на всякакви безполезни (и не чак толкова) предмети, но не и на онова, което ни трябва. Деймън тръгва към задната част на къщата, където някога бе офисът на Роман, и ме вика да отида там.

Вътре цари пълен хаос. Всичко е преобърнато, прекатурено, струпано на купчина, сякаш е вилняло торнадо или е имало разместване на земните пластове. Гледката много напомня на онази, която представляваше магазинът на Джуд, след като Хевън напусна сцената, мислейки ни за мъртви. Сигурно тя е отговорна и за разрушението тук.

Проправяме си път през купищата хартии, покриващи пода. Деймън пристъпва леко и грациозно, докато аз не съм толкова внимателна. На няколко пъти дори се подхлъзвам и той ме хваща точно преди да се строполя на пода.