Нощна звезда

— Щом си превърнал избата в химическа лаборатория, къде си държиш еликсира? — питам замислено, защото изобщо не си представям преустройството.

— В новата винарска изба, която направих в бившето перално помещение.

— А къде си преместил пералнята?

— Няма я — казва той със смях. — Така или иначе нямаше смисъл от нея. Нали мога просто да си проявява нови, чисти дрехи. — После обаче усмивката му угасва. — Не искам да ти давам напразни надежди, Евър. Не съм се отказал от опитите, но засега са без успех. Нямам представа какво е сложил Роман в онази отвара. Всички комбинации, които пробвах досега, се оказаха пълен провал.

Въздишам и притискам буза към дланта му, като почти усещам допира на кожата му. Казвам си, че това ми стига, че мога да се задоволя и с толкова, при това — завинаги. И все пак искам повече.

— Трябва да се доберем до онази риза! — отсичам. — Трябва да я открием. Сигурна съм, че още е у Хевън. Просто няма начин да я е изхвърлила. Може би я пази от сантиментални подбуди, или пък знае какво значение има тя за мен. Или и двете. Каквато и да е причината, на този етап тя е единствената ни надежда.

Той ще поглежда по същия начин като последния път, когато обсъждахме въпроса. Съгласен е, че ризата е важна, но същевременно не иска да възлага надежда само на нея.

— Сигурен съм, че има и други възможности — промълвява.

Аз обаче поклащам глава. Нямам такова търпение. Не желая да прекарам следващите няколко години в тръпнещо очакване на редките случаи, когато можем да се гушкаме целомъдрено в павилиона, а същевременно той да си губи времето в някаква изба, превърната в алхимична лаборатория. Искам да се наслаждавам на този живот. Живота, който живея в момента. Искам да го вкуся с всичките си сетива, да грабя с пълни шепи от него, както прави всяко нормално момиче на моята възраст. И искам да бъде с него.

— Не мога да те разубедя, нали? — пита ме той, като въздъхва примирено.

Отново поклащам глава.

— В такъв случай ще дойда с теб.

— Къде? Не си спомням да съм казвала, че ще ходя някъде.

— А, така е. Не си, наистина. Сигурен съм обаче, че вече замисляш нещо… Виждам го в очите ти. Затова ти казвам отсега — най-добре включи в плана си и мен. Със сигурност ще участвам и аз.

— Нали ще се виждаш с Майлс? Аз ще се оправя.

Независимо от протестите ми обаче той посяга към телефона си и преди да успея да възразя, вече пише съобщение на Майлс да му каже, че ще закъснее.

— И така, с какво ще започнем? — поглежда ме въпросително, след като прибира телефона си.

— С магазина — отвръщам уверено, макар да го реших току-що. — Обаче наистина няма нужда да идваш, ще се оправя и сама.