Нощна звезда

— Никога няма да ме победиш, Евър! Никога няма да спечелиш. Невъзможно е. Не си в състояние да го направиш. Защо си губиш времето?

Присвивам очи и се вглеждам в лицето й — светлата кожа, дребните фини черти, тъмната гъста коса, която го закрива като облак. Изпълненият с омраза поглед на очите й, от които сякаш си е отишла светлината. Стисвам силно зъби и с нисък, премерен глас заявявам:

— Не бъди толкова сигурна. Може да се надцениш, и то сериозно. Всъщност ти направо се надценяваш. Убедена съм в това.

Тя се изсмива — подигравателно, високо и уверено. Звукът прокънтява и започва да отскача от белите стени и дървения под на просторната празна стая. Целта, разбира се, е да ме уплаши. Или поне да ме раздразни и изкара извън равновесие.

Само че няма да се получи.

Подобно нещо не може и няма да се получи.

Прекалено съсредоточена съм, за да се случи.

Концентрирала съм цялата си енергия в една точка и светът около мен изчезва напълно. Останали сме само аз, готовият ми за удар юмрук и слънчевата чакра на Хевън. Третата чакра, позната още като чакрата на слънчевия сплит — домът на гнева, страха, омразата и склонността да отдаваш прекалено голямо значение на властта, признанието и отмъщението.

Погледът ми е прикован в целта: сякаш наблюдавам черната точка на мишена, която се намира в средата на гърдите й.

Наясно съм, че с един-единствен бърз и точен удар ще я превърна в тъжен спомен. Предупреждение за онова, което се случва, когато злоупотребяваш със силата си. Тя изчезва. Мигновено. След нея няма да остане нищо, освен високи черни ботуши и купчинка прах. Само те ще напомнят, че я е имало и е била тук.

Не исках да се стига дотук. Опитах се да се разбера с нея, да й обясня, да я накарам да дойде на себе си, заедно да намерим начин да решим проблема…

В крайна сметка не отстъпи.

Не се отрече от погрешно насочения си стремеж към отмъщение.

Не ми остави друг избор, освен да я убия… или да бъда убита.

Не се съмнявам как ще завърши всичко това.

— Прекалено слаба си.

Тя кръжи около мен. Движи се бавно, предпазливо, без да откъсва очи от очите ми. Високите остри токчета на ботушите й оставят следи по пода. Продължава:

— Изобщо не можеш да се мериш с мен!

Спира, поставя ръце на кръста си и накланя глава настрани, при което водопадът от тъмна лъскава коса се плъзва по рамото й и стига до ханша.

— Можеше да ме оставиш да умра преди няколко месеца. Вече имаше възможност да ме убиеш. Вместо това ми даде да пия от еликсира. А сега съжаляваш, така ли? Защото не одобряваш онова, в което съм се превърнала? — Млъква за миг и прави многозначителна физиономия. — Кофти за теб. Сама си си виновна. Ти ме направи такава. От друга страна, що за създател би убил творението си?

— Вярно е, че аз те направих безсмъртна, но след това ти сама носиш отговорност за действията си — казвам твърдо през зъби, въпреки че Деймън ме бе учил да се държа спокойно, да говоря по същество и да не се поддавам на игричките й.