Деветдесет и трета година

Лантенак също беше пълководец, дори още по-страшен. Той беше едновременно и по-разсъдлив, и по-смел. Истинските стари герои се отличават от младите с по-голямото си хладнокръвие, защото доста са се отдалечили от младостта си, и са по-безстрашни, защото вече са близо до смъртта. Какво има да загубят? Нещо съвсем малко. И поради това действията на Лантенак бяха не само дръзки, но и мъдри. Но въпреки това и почти винаги в този ожесточен двубой между стария и младия Говен имаше надмощие. Това бе повече шанс, отколкото всичко друго. Всичките видове щастие, дори ужасяващото щастие, са присъщи на младостта. Победата малко е лекомислено момиче.

Лантенак беше озлобен срещу Говен; първо — защото Говен го побеждаваше, и второ — защото му беше роднина. Как му е хрумнало да стане якобинец? Този Говен! Този немирник! Неговият наследник, защото маркизът нямаше деца, а един внук на брат е като внук! „Ах — казваше си този почти дядо, — ако го пипна, ще го убия като куче!“

Всъщност републиката имаше основание да се безпокои от този маркиз дьо Лантенак. Още щом слезе на брега, той накара хората да треперят. В разбунтувалата се Вандея името му премина като барутен фитил и Лантенак веднага стана център. В един такъв бунт, в който всички си завиждат и в който всеки има свой храсталак или свой овраг, появилият се човек от висшето общество обединява разпръснатите вождове, равни помежду си. Почти всички близки и далечни началници в горите се присъединиха към Лантенак и му се подчиниха.

Един само го напусна — Гавар, който всъщност пръв се бе присъединил към него. Защо? Защото Гавар бе спечелил доверието на всички и бе усвоил всички планове на старата система за водене на гражданска война, които дошлият Лантенак отмени и замени с други. Не може да се отстрани така един доверен човек; краката на Лантенак не можеха да влязат в обущата на Ларуари. Гавар се прехвърли при Боншан.

Лантенак като военен принадлежеше към школата на Фридрих II; той искаше да съчетава голямата война с малката. Той не искаше да притежава нито едно такова „безредно множество“ като великата католическа и кралска армия — една тълпа, обречена на унищожаване, нито разпръснати групи из гъсталаците и горичките. Партизанската война не решава нищо или пък решава лошо; започва се с атака на републиката и се свършва с ограбване на дилижанси. Лантенак не приемаше тази бретонска война нито на открито поле като Ларошжаклен, нито в гората като Жан Шуан; нито по вандейски, нито по шуански; той искаше да води истинска война; да си служи със селянина, но да се обляга на войника. Искаше за стратегическите си планове да има банди, а за оперативните действия полкове. Считаше, че тези селски армии са превъзходни за атака, за засади и изненадващи действия, защото можеха да бъдат веднага свикани и бързо разпръснати; но не ги считаше устойчиви; чувствуваше ги като вода в ръцете си; искаше в тази подвижна и разпръсната война да създаде една здрава опора, искаше към армията от горски диваци да прибави една редовна войска, която да бъде двигателят при бойните операции на селяните. Дълбок и страшен замисъл; ако той се изпълнеше, Вандея щеше да стане непристъпна.