Деветдесет и трета година
- Автор: Гюго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Деветдесет и трета година». Краткое содержание книги:
В края на един ведър юлски ден, около час след залез-слънце, един човек на кон, идващ откъм Авранш, се спря пред малката гостоприемница, наречена „Кроа-Браншар“, която се намираше на пътя пред Понторсон и на чиято фирма до преди няколко години можеше да се прочете: „Точим хубаво ябълково вино.“ През целия ден беше горещо, но сега започваше да духа вятър.
Пътникът беше наметнат с широка пелерина, която закриваше задницата на коня. Той носеше широкопола шапка с трицветна кокарда, смела изява в този край, в който всяка ограда беше засада, откъдето можеше да загърмят пушки, а всяка кокарда беше мишена. Завързана на врата, пелерината се разтваряше и разкриваше трицветен пояс, от който се подаваха дръжките на два пистолета. Под пелерината висеше сабя.
От шума при спирането на коня вратата на гостоприемницата се отвори и ханджията се появи с фенер в ръка. Беше преходният час, когато вън бе светло, а вътре тъмно.
Стопанинът погледна кокардата.
— Гражданино — каза той, — ще останете ли тук?
— Не.
— А къде отивате?
— В Дол.
— В такъв случай върнете се в Авранш или пък останете в Понторсон.
— Защо?
— Защото в Дол се бият.
— Аха! — каза конникът.
И после добави.
— Дайте овес на коня ми.
Стопанинът донесе коритото, изсипа торба овес и свали юздата на коня, който веднага започна да пръхти и да яде.
Разговорът продължи.
— Гражданино, този кон реквизиран ли е?
— Не.
— Ваш ли е?
— Да. Купих си го и го платих.
— Откъде идвате?
— От Париж.
— Направо ли?
— Не.
— Така предполагах, всички пътища са прекъснати. Но пощата още се движи.
— До Алансон. Дотам пътувах с нея.
— Аха! Скоро във Франция няма да се движат пощенски коли. Няма вече коне. За един кон, който преди струваше триста франка, сега искат шестстотин франка, а и цената на фуража се покачи. Аз бях началник на станция, а сега съм ханджия. От хиляда триста и тринадесет пощенски началници двеста си подадоха оставката. Гражданино, вие по новата тарифа ли пътувахте?
— Тя е в сила от първи май. Да.
— От станция до станция по двадесет су за място в колата, по двадесет су за място в кабриолета и по пет су за място във фургона. В Алансон ли купихте този кон?
— Да.
— Яздихте ли днес през целия ден?
— Откакто се е зазорило.
— И вчера?
— И завчера.
— Виждам. Минали сте през Домфрон и Мортен.
— И Авранш.
— Послушайте ме, починете си, гражданино. Трябва да сте уморен. Конят ви е изтощен.
— Конете имат право да се уморяват, хората нямат.
Стопанинът отново втренчи поглед в пътника. Беше важно, спокойно и сериозно лице, оградено със сиви коси.
Ханджията отправи поглед към безлюдния до края път и каза:
— И пътувате така сам?
— Имам си конвой.
— Къде е той?
— Сабята и пистолетите ми.
Ханджията отиде да вземе ведро с вода, постави го пред коня и, докато конят пиеше, започна да разглежда пътника, като си каза: „Както и да е, прилича на свещеник.“
Конникът подзе:
— Казвате, че се бият в Дол?
— Да. Току-що са започнали.
— Кои се бият?
— Един бивш срещу друг бивш.
— Какво казвате?
— Казвам, че един бивш, който сега е за републиката, се бие срещу един бивш, който е за краля.
— Но вече няма крал.
— Има малолетен. И най-интересното е, че двамата бивши са двама роднини.
Конникът слушаше внимателно. Ханджията продължи:
— Единият е млад, другият е стар; младият се бие срещу брата на дядо си. Старият е роялист, младият е патриот. Старият командува белите, младият командува сините. Няма да има никаква милост от двете страни. Бой до смърт.
— До смърт?
— Да, гражданино. Искате ли да видите какви любезности си разменят? Ето, това е афиш, който старецът намира начин да залепя навред, по всички къщи и дървета, дори и на моята врата.
И стопанинът доближи фенера си до едното крило на вратата и тъй като афишът бе отпечатан с много едър шрифт, конникът можа да прочете, без да слиза от коня:
„Маркиз дьо Лантенак има чест да съобщи на господин виконт Говен, че ако щастието се усмихне на господин маркиза и той залови негова милост, ще заповяда любезно да разстрелят господин виконта.“
— А ето и отговорът — продължи ханджията.