Интервю с вампир

Той беше майката на Ню Орлиънс, не бива да забравяш това. Той беше дал живот на Ню Орлиънс и на неговото население. А Ню Орлиънс се стремеше да се превърне във втори Париж. Но въпреки че беше красив и оживен, той беше много крехък. В него винаги си оставаше нещо диво и примитивно, нещо, което застрашаваше екзотичния и изтънчен живот както отвътре, така и отвън. Нито сантиметър от дървените улици и нито една тухла от претъпканите испански къщи не бяха защитени от яростта на дивото, което вечно заплашваше града и беше готово да го погълне. Урагани, наводнения, трески, чума — влажният климат на Луизиана разяждаше безмилостно всяка дъска и каменна фасада и градът беше като някакъв плод на въображението на хората, които се опитваха да оцелеят; мечта, поддържана с ежеминутните усилия на силната, макар и неосъзната колективна воля.

Но Париж, Париж беше цял и цялостен, отделна вселена, издълбана и съхранявана от историята. В ерата на Наполеон той се издигаше с величествените си сгради, масивните си катедрали, широките си булеварди и древните, извити улички — огромен и неразрушим, като самата природа. Той приютяваше всичко, неговото изменчиво и омагьосано население изпълваше галериите, театрите, кафенетата и раждаше нови и нови гении, светци, философи и войнолюбци, пораждаше жизнерадост и твореше най-изящното изкуство. Сякаш целият свят извън Париж тънеше в мрак и всичко изящно, всичко красиво, всичко важно достигаше своя разцвет именно в Париж. Дори царствените дървета, които красяха и заслоняваха улиците, бяха въплъщение на духа на този град — а водите на Сена се виеха сдържани и красиви през самото му сърце. Сякаш самата земя на това място беше така оформена от кръвта и съзнанието, че вече беше престанала да бъде земя и бе станала Париж.

Ние отново бяхме живи. Отново обичахме и аз бях в такава еуфория след онези мрачни и безнадеждни нощи из Източна Европа, че се предадох напълно, когато Клодия реши да се преместим в хотел „Сен Габриел“ на Булеварда на Капуцините. Той беше смятан за един от най-големите хотели в Европа. В сравнение с огромните му стаи нашата стара къща в Ню Орлиънс изглеждаше съвсем малка. Взехме един от най-хубавите апартаменти, чиито прозорци гледаха към осветен от газените фенери булевард с асфалтирани тротоари, по които постоянно се разхождаха хора, а потокът от карети по платното беше безкраен. В тях се возеха разкошно облечени дами и техните кавалери на път за операта, оперетата, за някоя балетна или театрална постановка, за някой бал или прием в Тюйлери.

Клодия ми изложи съображенията си за тези огромни разходи внимателно и много логично, но аз виждах, че вече ѝ омръзва да получава всичко чрез мен. Това я изморяваше. Този хотел, каза ми тя, ни осигурявал пълна свобода и нашите нощни набези щели да останат незабелязани в този постоянен поток от европейски туристи. Стаите ни щели да бъдат поддържани от анонимни слуги, а огромната цена ни гарантирала дискретност и сигурност. Но имаше и още нещо. Друга, по-важна за нея причина.