Интервю с вампир

— Знаеш ли защо я направи за мен? — попита след малко.

В този миг ми се прииска в стаята да имаше сенки, за да мога да се отдръпна от светлината на огъня и да не стоя на леглото като на огромна сцена, от която гледам Клодия и отраженията ѝ в огледалата — безброй бухнали ръкави.

— Защото си красиво дете и тя е искала да те зарадва — казах аз, а гласът ми прозвуча някак чужд.

Тя се засмя беззвучно.

— Красиво дете — повтори и ме погледна. — Все още ли ме мислиш за такова?

Отново сведе лице, защото се заигра с куклата. Пръстите ѝ притискаха мъничкото плетено деколте и се плъзгаха към порцелановите гърди.

— Да, аз приличам на детските кукли, аз съм кукла дете. Трябваше да я видиш как работи в магазина си. Приведена над своите кукли, всички с едно и също лице, с едни и същи устни.

Тя докосна горната си устна. Изведнъж ми се стори, че стените потрепериха, а отраженията ѝ в огледалата се размазаха, сякаш самата земя въздъхна от дъното на недрата си. По улицата отекваше тропотът на карета, но някъде много далеч. Тогава видях какво прави тя: притискаше едната си ръка към устните си, а с другата чупеше куклата — стискаше я така силно, че тя хрущеше и се чупеше на малки парченца, които падаха от окървавената ѝ ръка на килима. Извърнах глава, но продължавах да я виждам в наклоненото огледало над огъня, виждах как ме оглежда от глава до пети. Отражението ѝ тръгна право към мен и се приближи до леглото.

— Защо извръщаш очи, защо не гледаш към мен? — попита тя нежно, със сребърно гласче. Но после се засмя съвсем по женски и каза: — Нима си мислеше, че вечно ще остана твоя дъщеря? Да не би да си глупак, баща на глупците?

— Не ми харесва тонът ти… — отговорих аз.

— О… така ли. — Виждах я само като пламък с крайчеца на окото си — златистосин пламък.

— А какво мислят те за теб? — попитах аз възможно най-внимателно. — Какво мислят за теб хората по улиците? — И направих жест към отворения прозорец.

— Много неща. — Тя се усмихна. — Много неща. Хората са много добри в намирането на обяснения за всичко. Виждал ли си джуджетата в лунапарка и в цирка, изродите, за които хората плащат, за да им се посмеят?

— Аз бях само чирак на магьосника! — избухнах внезапно, не можах да се сдържа. — Само чирак! — Исках да я докосна, да погаля косата ѝ, но се страхувах от нея, гневът ѝ тепърва се разгаряше.

Тя обаче пак се усмихна, дръпна ръката ми в скута си и я притисна към тялото си.

— Да, само чирак — засмя се отново. — Искам да ми кажеш само едно, само едно нещо от висините на твоето величие. Какво е… какво е да правиш любов?

Отдръпнах се от нея и трескаво започнах да търся пелерината и ръкавиците си.

— Е, нима не помниш? — попита тя съвършено спокойна, когато хванах месинговата дръжка на вратата.

Спрях, защото чувствах погледа ѝ на гърба си. Срамувах се. Обърнах се, сякаш сам се питах накъде съм се запътил.