Интервю с вампир
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-458-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Интервю с вампир». Краткое содержание книги:
Един вампир разказва своето минало. Безграничното въображение на Ан Райс ни повежда на пътешествие във вселената на немъртвите, което започва в Ню Орлиънс преди повече от двеста години. Луи дьо Поант дю Лак прекрачва в един непознат свят, който е така завладяващ, както и откритието му, че не е сам в търсенето на свежа кръв по нощните улици. Хипнотичен поетичен тон, богат на чувствени образи и наситен с мрак, който се крие зад булото на човешката мисъл. Ще откриете, че сте в плен на магия, на сладостен сън, който изследва най-дълбоките кътчета на човешката сетивност.
В този миг един остър камък се стовари върху челото му и от раната бликна кръв, която се стече между очите. Вампирът започна да се бори да се освободи, но още един камък го удари с такава сила, че чух как костите му се чупят. Кръв рукна между сплъстените кичури коса и започна да попива в тревата. Гърдите на съществото под мен пулсираха, но ръцете му потрепериха и застинаха. Аз се отдръпнах със свито от погнуса гърло, сърцето ми гореше, а всяка частица на тялото ми ме болеше от борбата. За миг огромната кула като че се наклони, а после се изправи отново. Аз лежах до стената, взирах се в създанието пред мен и ушите ми бучаха. Постепенно осъзнах, че Клодия е коленичила до гърдите му, рови из кървавата маса от кост и коса и изхвърля парчета от черепа. Бяхме срещнали европейски вампир — създание от Стария свят. И той беше мъртъв.
Дълго лежах на широкото стълбище, без да обръщам внимание на дебелия слой мръсотия по него. Чувствах хладна земята под главата си. Клодия стоеше до краката на вампира, отпуснала ръце до тялото си. Видях как очите ѝ се затварят за миг и лицето ѝ заприлича на малка, осветена от луната статуя. После цялата започна да се клати.
— Клодия — извиках я аз и тя се пробуди. Изглеждаше така мрачна, както рядко я бях виждал дотогава. Посочи ми човека, който лежеше близо до стената на кулата. Той не помръдваше, но знаех, че не е мъртъв. Напълно бях забравил за него, цялото тяло ме болеше, а сетивата ми още бяха притъпени от вонята на кървящия труп. Сега обаче видях мъжа и с част от съзнанието си знаех каква ще е съдбата му, но не ми пукаше. Оставаше най-много час до зазоряване.
— Той помръдна — каза ми Клодия и аз опитах да стана от стълбите.
По-добре беше да не се събужда, да не се събужда никога повече. Тя тръгна към него, като подмина с безразличие мъртвото създание, което едва не ни уби. Виждах само гърба ѝ и човека, който потрепваше под нея. Краката му се гърчеха в тревата. Не знам какво съм очаквал да намеря. Може би някой ужасен селянин, някой нещастен клетник, видял лицето на създанието, донесло го дотук. За миг не осъзнах кой точно лежи пред мен. Но това беше Морган. Бледото му лице беше озарено от луната, а на шията му личаха дупките, направени от вампирските зъби. Сините му очи гледаха тъпо и безизразно в нищото.
Те обаче се разшириха, когато аз се приближих.
— Луи! — прошепна той изумен. Устните му се раздвижиха, сякаш се опитваше да оформи думите, но не можеше. — Луи… — каза отново и тогава видях, че се усмихва. Изпъшка дрезгаво, когато се опита да се надигне на колене, и посегна към мен. Бледото му разкривено лице се изопна и той закима отчаяно. Червената му коса беше разрошена и падаше в очите му. Аз се обърнах и побягнах от него, но Клодия ме настигна и ме хвана за ръката.
— Не виждаш ли как изсветлява небето! — изсъска ми тя. Морган падна напред и се подпря на ръце.
— Луи — извика ме отново, а луната се отразяваше в очите му. Изглеждаше като слепец сред руините, слепец в нощта, слепец, който може да различи единствено познатото лице и едничката дума, която нашепваха устните му. Запуших ушите си и се отдръпнах от него. Той вдигна ръка и аз видях, че цялата е в кръв. Надушвах кръвта. Клодия също я надушваше.
Тя бързо се спусна към него, блъсна го назад към камъните и вкопчи белите си пръстчета в червената му коса, за да вдигне главата му. Той протегна ръце и започна да гали русите ѝ къдрици. Тя заби зъби в шията му и ръцете му се отпуснаха безжизнено.
Клодия ме настигна чак в края на гората.
— Трябва да идеш при него и да се нахраниш — каза ми тя. Подушвах кръвта по устните ѝ и виждах розовината по бузите ѝ, но не помръднах. — Чуй ме, Луи — каза ми тя със задавен от отчаяние и гняв глас. — Оставих го за теб, но той умира… няма време.
Грабнах я на ръце и започнах дългото спускане. Нямаше защо да се прикривам, нито да бъда предпазлив. Нищо свръхестествено не ни дебнеше. Вратата към тайните на Източна Европа отново беше затръшната пред нас. С мъка си пробивах път към каретата.
— Ще ме послушаш ли? — викаше ми Клодия, но аз не спирах и тя вкопчи ръце в палтото и в косата ми. — Не виждаш ли небето, не го ли виждаш!
Започна да хлипа, притисната към гърдите ми, когато прецапах през леденото поточе и хукнах презглава да търся фенера на пътя.