Половин свят

— Е, силният не се побеждава със сила — промърмори Трън.

Императрицата извърна рязко очи към нея — големи и бели на фона на черната ивица през лицето ѝ, с отблясъци от светлината на факлите в крайчетата.

— С какво тогава?

— Трябва да удряш първа и да удряш бързо. Да си по-корава и по-умна от него. Да не спираш да нападаш и да се биеш без чест, без съвест и без милост. — Осъзна, че думите бяха на Скифър, а също това, че ги бе наизустила, разбрала напълно и приела дълбоко в сърцето си. Осъзна колко много бе научила от възрастната жена. — Така поне казват…

Виалайн щракна с пръсти:

— Ето затова повиках теб. За да ме научиш как да се бия със силни мъже. Не с меч в ръка, но принципът е същият. — Тя се облегна на лакти върху масата и отпусна брадичка в шепите си. Направо детински жест от страна на жената, управляваща половин свят. — Чичо ми иска от мен да съм просто украшение, статуята на носа на кораба му. Всъщност по-малко и от това. Статуята поне стои най-отпред на кораба.

— Нашите имат статуя и на кърмата.

— Чудесно. Точно това иска от мен, значи. Но аз отказвам да бъда кукла на конци в ръцете му. — Виалайн стисна юмруци и тупна по масата, но така немощно, че ножът за плодове дори не издрънча по сребърния поднос. — Отказвам, чуваш ли ме?

— Чувам, но… се съмнявам, че това, че аз чувам, е от кой знае какво значение.

— Така е. Ушите на чичо си трябва да отпуша. — Императрицата зарея гневен поглед из притъмняващата градина. — Днес му се опълчих по време на съвещанието на съвета. Трябваше да видиш лицето му. Да го бях наръгала с нож в корема, по-малко щеше да се изненада.

— Няма как да знаеш това, докато не го наръгаш.

— Велики боже, как само искам! — Виалайн ѝ се усмихна. — Обзалагам се, че теб никой не те разиграва като кукла на конци, нали? Обзалагам се, че никой не смее! Виж се само. — На лицето ѝ се изписа изражение каквото Трън не беше свикнала да вижда на лицата на околните. Май… ѝ се възхищаваше. — Та ти си… знаеш…

— Грозна?

— Не!

— Висока?

— Не. Всъщност, да, но не това… ти си свободна.

— Свободна, хм? — изсумтя Трън.

— Не си ли?

— Заклела съм се да служа на отец Ярви. Да изпълнявам каквото ми нареди. За да изкупя вината си за… каквото направих.

— Какво си направила?

Трън преглътна тежко:

— Убих едно момче. Казваше се Едуал. Не заслужаваше да умре, но… аз го убих и това е то.

Виалайн наистина беше просто човек, както каза Сюмаел, въпреки дрехите ѝ, двореца ѝ, а може би именно заради тях, погледът ѝ бе така откровен, подсказваше на Трън, че може да ѝ каже всичко.