Половин свят
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Половин свят». Краткое содержание книги:
Той изхърка задавено, а Трън постави крак на гърдите му, като едновременно с това сграбчи меча му за гарда над дръжката и го изрита назад по стъпалата, изтръгвайки меча от ръката му. Миг по-късно тялото му отскочи от най-долното стъпало и се изтърколи в краката на другарите му. Поряза се на острието, нямаше време да го обърне — държеше го нагоре с дръжката като кинжал — видя кръвта ѝ да се стича от пръстите ѝ по гарда на дръжката. Изкрещя и замахна отдолу. Върхът на меча закачи ръба на щита на един от войниците в основата на стъпалата, попадна в брадичката на мъжа, разпра лицето му и килна назад шлема му.
Той залитна настрани с писък на уста, стисна лицето си в шепи и между пръстите му бликна кръв. После се блъсна в дюка, който зяпна от изненада и го изблъска от себе си настрани в храстите. Микедас се вторачи в черните капки кръв по нагръдника си с отвращение, сякаш всичкото това му причиняваше лична обида.
Онзи с големия нос продължаваше да залита като пиян, още по-изненадан от преди, отчаяно се опитваше да затвори раната на гърлото си, но безуспешно — цялата лява половина на гърдите му беше почерняла от кръв. Трън реши, че нямаше нужда да го мисли повече.
Справянето с трима за толкова кратко време беше отличен късмет в битката. Но изненадата беше единственото ѝ предимство, а тя току-що се бе възползвала от него и макар и сега да бяха четирима срещу един, шансовете оставаха все така срещу нея.
— Проклятие! — изрева дюкът и започна да бърше опръсканото си с кръв наметало. — Убийте ги!
Трън пристъпи бавно назад, придържайки се до колоната отляво, използвайки я като щит. Зашари с очи. Войниците тръгнаха отново, този път с вдигнати щитове и готови за действие мечове и секири. Хладната стомана и безмилостните им очи проблясваха в червено на светлината на факлите. Чуваше Виалайн зад себе си — почти проплакваше при всеки дъх.
— Бранд! — изкрещя Трън с всички сили. — Бранд!
Ярост
Бранд стоеше в стаята и зяпаше каната с вода и наредените до нея чаши с високи столчета и мислеше. За това, че сигурно са оставени за посетители на двореца, но въпреки че беше жаден като човек, изгубен в пустинята, не посмя да ги докосне.
Ами какво, ако са предназначени за по-достойни посетители, не такива като него?
Той разкърши рамене в безуспешен опит да отлепи влажната риза, залепнала за гърба му. Богове, тази жега, безкрайната, смазваща жега, дори след спускането на нощта. Отиде до прозореца, притвори очи и пое дълбоко дъх, почувства топлия полъх по лицето си и му се прииска да беше соленият вятър на Торлби.
Зачуди се какво ли правеше в този момент Рин. Извърна очи към небето и отправи молитва към баща Мир да я пази от опасности. В стремежа си да стане воин, да намери екипаж — ново семейство от братя — съвсем бе забравил за онова, което имаше. Няма що, надежден мъж, на когото може да се разчита. Да оплеска всичко. Въздъхна дълбоко.
И тогава го чу, много слабо в далечината. Изглежда някой викаше името му. Първоначално си помисли, че си въобразява, но после го чу отново и този път беше сигурен. Звучеше като гласа на Трън и както стояха нещата между двама им, тя не би викала името му без причина.
Той отвори рязко вратата, готов да извика стражите.
Но стражите ги нямаше. Видя само празен коридор и потънали в сянка стъпала в далечния край. Стори му се, че чу шума на битка и тревогата прониза стомаха му като нож. Звън на метал, викове и някой изкрещя името му отново.
Бранд хукна по коридора.
Трън грабна сребърния поднос и плодовете се разлетяха по масата. Изпищя и го запрати към главата на ванстерландеца, който приклекна и вдигна голямата секира пред лицето си, за да се предпази. Подносът отскочи от рамото му и отлетя в храстите.
Вързаните за краката си пойни птици крякаха, пляскаха и пърхаха с криле в панически опит да отлетят. Приклещена между каменните колони на беседката, Трън се чувстваше точно като тях — в клетка. Освен ванстерландецът, бяха останали още двама: единият висок и слаб, с дълги ръце и огромен обхват, другият — нисък и набит, с дебел като ствол на дърво врат. Дюкът беше най-отзад, сочеше към Трън с кинжала си и се дереше с пресипнал от викане глас. Може и да беше умен мъж, но явно не беше свикнал нещата да не стават точно както ги иска.
— Май ти изцапах обувките с кръв, а? — кресна му Трън. — Нали, дърто копеле?