Ловците

— За пръв път разбирам какво означава — обърна се към него Кастило.

— Май си говорим на различни езици, Карл.

— Господин Алмсбъри, който по всяка вероятност е представителят на ЦРУ в Берлин, е получил съобщение за мен, което трябва да ми предаде. По ред причини смятам, че съобщението е от посланик Чарлс Монтвейл. Нали знаете кой е?

Гьорнер кимна.

— Новият ви шеф на разузнаването — обади се госпожа Шрьодер.

— Топло — отвърна Кастило. — Той е новият шеф на Националното разузнаване.

— За него ли работиш? Позволено ли ми е да задам този въпрос? — обади се Гьорнер.

— Можеш. Не, не работя за него. Въпреки че на него много му се ще да ме командори. Президентът го отряза, аз го отрязах, но Монтвейл не разбира, че „не“ означава…

— Карл — прекъсна го Гьорнер, след това замълча.

Чарли му се усмихна.

— Да, знаеш, че умея да чета мисли. Искаше да ме попиташ: „Защо ми разказваш всичко това?“ или „Няма ли да загазиш, като ни разказваш всичко това?“ Близо ли съм до истината?

Гьорнер поклати глава, неспособен да повярва, след това кимна примирено.

— Разказвам ви го, защото ми се струва, че трябва да знаете някои неща, тъй като и двамата сте включени в списъка ми на доверени лица — той вдигна лявата си ръка с леко разперени пръсти — хора, на които имам пълно доверие. Освен това отговорът е не, не съм загазил. Президентът ми разреши да разкажа на когото преценя, каквото преценя.

Гьорнер срещна погледа му за миг и си помисли: „Той говори сериозно. Казва истината. Сега вече разбирам, че има трета причина. Карлхен току-що сложи и чичо Ото, и леля Гертруд в джоба си, за да им извади душите с памук. Той знае какво постига по този начин. Господи, прилича невероятно много на стария!“

— И последната причина е, че имам нужда от помощта ви и искам да разберете защо се нуждая от помощ; защо ще направите онова, за което ви моля.

Гьорнер понечи да заговори, ала се спря — „Господи, трябва да го кажа“ — след това продължи:

— Карл, ние тук публикуваме вестници, създадени от прапрадядо ти. Не мога да гледам безучастно как ни превръщаш в клон на ЦРУ.

— Има много простичък отговор на тази работа, Ото — отвърна Кастило. — Напълно прав си. Това е вестник. Нека не забравяме обаче, че аз притежавам „Госингер“. — Той замълча, за да е сигурен, че думите му са попаднали на място, след това продължи: — Става по-сложно, защото истината е, че съм мислил за Grosspappa. Мислил съм и за „Тагес Цайтунг“. Не ви превръщам в клон на ЦРУ. Първо, аз не работя за ЦРУ. А, доколкото го помня, от всичко, което съм чувал за него, той е бил човек с изключително висок морал. Според мен той би се подразнил — би останал искрено възмутен — от алчните мръсници, замесени в скандала „Петрол срещу храни“. Също като Ерик Кочиан. Ако беше все още жив и сам Господ бог му се явеше с татуировка „ЦРУ“ на челото и го увереше, че се опитва да постави тези алчни убийци, където им е мястото, Grosspappa щеше да помогне. Без да се увлича прекалено, разбира се. И аз смятам да постъпя по същия начин. Карлос Кастило ще помоли „Тагес Цайтунг“ за някои неща и ако Карл фон унд зу Госингер мисли, че дядо му е щял да осигури необходимото на Кастило, „Тагес Цайтунг“ ще трябва да осигури въпросните неща.