Черната вдовица [bg]

— Фериботът за Кос тръгва рано. Трябва да поспиш.

— Да спя? Не говориш сериозно.

— Важно е. Утре те чака тежък ден.

Мъжът пусна щорите и стаята потъна в пълен мрак, след това тръгна към вратата.

— Моля те, не си отивай — прошепна Натали. — Не искам да съм сама.

Той се поколеба за секунда, седна на леглото, подпря гръб на таблата и изпъна дългите си крака. Натали сложи възглавница на хълбока му и легна на нея. Той я зави с тънкото одеяло и отметна косата от лицето ѝ.

— А сега затвори очи.

— Затворени са.

— Не, не са.

— Можеш да виждаш в тъмното?

— Всъщност доста добре.

— Поне си свали обувките.

— Предпочитам да спя с тях.

— Шегуваш се.

С мълчанието си той ѝ отговори, че не се шегува. Тя се засмя тихо и отново попита за името му. Този път той ѝ каза истината: наричал се Михаил Абрамов.

— Кога си дошъл в Израел?

— Като тийнейджър.

— Защо семейството ти напусна Русия?

— По същата причина, по която твоето е напуснало Франция.

— Може би наистина не сме чак толкова различни.

— Казах ти.

— Не си женен, нали? Ще ми е неприятно, ако…

— Не съм.

— А сериозна приятелка?

— Вече не.

— Какво се случи?

— Не е толкова лесно да имаш връзка с нашата работа. Скоро ще разбереш.

— Нямам намерение да оставам в Службата, когато това свърши.

— Ще видим.

Той сложи дланта си на гърба ѝ и започна леко да го разтрива.

— Някой казвал ли ти е, че си много добър в това?

— Затвори очи.

Тя го послуша. Ала не защото изведнъж ѝ се бе приспало; просто цялото ѝ тяло настръхна от докосването му. Тя прехвърли ръка през бедрата му. Пръстите му се спряха, след това продължиха да разтриват гърба ѝ.

— Мислиш ли, че можем да излезем на по питие, когато всичко това приключи? — попита тя. — Или и това не е позволено?

— Затвори очи — повтори той. И това беше всичко, което ѝ каза.

Пръстите му се плъзнаха на няколко сантиметра по-надолу по гърба ѝ. Тя залепи длан за бедрото му и леко го стисна.

— Недей — каза той и след това добави: — Не сега.

Тя отдръпна ръката си и стисна брадичката си, докато пръстите му се разхождаха по гърба ѝ. Сънят я преследваше, ала тя го държеше на разстояние.

— Кажи му, че не мога да го направя — каза сънливо. — Кажи му, че искам да се прибера.

— Спи, Лейла — прошепна мъжът.

Когато на сутринта тя се събуди, него го нямаше.