Знакът на жрицата [bg]

— Вината не беше твоя — рече Давин, но на мен ми се стори, че долових нотка на съмнение в гласа му.

Някой извика отгоре.

— Вие двамата добре ли сте?

Аз погледнах към склона. Почти не се изненадах да видя Бродягата сред стрелците. Но не той бе извикал. Беше главният стражар.

За миг сякаш целият свят се преобърна с главата надолу. Какво правеше тук? Не го бях виждала повече от година, той и Вдовицата живееха в Суларк… Тогава си спомних, че бях чула стражите да си говорят, че Суларк е паднал. Дракан бе превзел крепост, която всички считаха за непревземаема. Това бе добро обяснение защо главният стражар не бе в Суларк в момента. Но какво правеше тук?

— Не — извика му Давин в отговор. — Но сме невредими — гласът му леко трепереше и аз си помислих, че наистина не бяхме ранени физически, но никой от нас не бе невредим. Най-малко пък Давин.

Той бавно се изправи на крака и аз го последвах.

— Какво прави главният стражар тук — попитах аз, без да чакам отговор. Все пак откъде Давин можеше да знае това? Но той все пак бе по-досетлив от мен.

— Мисля, че е открил начин да се бори с Дракан — рече той. — През последните седмици с Вдовицата събираха хора. И мисля, че Бродягата е един от тях.

Започнахме да вървим през урвата към главния стражар и останалите. Струваше ми се, че навсякъде около мен имаше мъртъвци, но бях прекалено уморена, за да се трогна. Сандор лежеше със стрела в едното око, а аз просто си помислих: „Е, значи и той е мъртъв“. По-късно може би щях да мисля повече за това, но в този момент душата ми не можеше да поеме повече.

Малцина от хората на Валдрако бяха оцелели. Морлан бе сред тях. Двама от стрелците му връзваха ръцете за гърба. А зад тях стоеше…

Спрях толкова внезапно, че Давин се блъсна в мен.

Вестоносецът. Същият, който бе убил Тавис.

Той си стоеше съвсем свободен и невредим и си говореше с Бродягата и никой не възнамеряваше и с пръст да го докосне.

Не мислех. Просто се хвърлих върху него.

Той толкова се изненада, че падна назад.

— Убиец — извиках аз и се опитах да му бръкна с пръсти в очите. Нямах желание да го убивам, не и с голи ръце, но ако можех да му издера очите, щеше да е…

Някой ме хвана изотзад и ме дръпна от него.

— Спокойно, спокойно — рече главният стражар. — Остави го. Той е един от нашите.

— Какъв е той? — изкрещях аз не на себе си от ярост. — Той уби Тавис!

— Не, не го уби — рече главният стражар. — Спаси му живота.

— Спаси му… — нищо не разбирах. — Аз видях със собствените си…

— Видя как завличат момчето в храсталака. И мъж, който се върна с окървавени ръце.

— Трябваше да го ударя така, че да загуби съзнание — рече вестоносецът. — Нямаше време да му обяснявам, а и не мисля, че щеше да ме изслуша. Но кръвта не беше негова — той вдигна ръкава си, а над лакътя му имаше кървава дрезга. — Налагаше се да направя нещо. Валдрако не трябваше да ви разкрие преди да стигнете до Свинската урва.