Мираж [bg]

Като се имаше предвид всичко, което принцесата ми беше казала, очаквах тези думи да бъдат казани със злоба. Вместо това долових само съжаление. Бяха скърбили за загубата й, знаех това. Родовите връзки бяха важни за нас и със сигурност ги болеше, задето ги бяха разделили с Марам, когато тя е била толкова малка, и така и не са им позволили да се съберат отново. А сега, също като вдовицата, нямаха представа как да я достигнат или как да подходят към нея. Самата Марам не помагаше особено. Започвах да подозирам, че не мразеше андаланците толкова, колкото мразеше да си спомня онова, което баща й им беше сторил.

Някой ме изтръгна от размислите, като ме подръпна за полата. Момиченце на не повече от осем-девет години. Погледна ме с широко отворени очи, сякаш се разкъсваше между страха и любопитството.

— Да? — казах на ватийски.

— Леля Наима иска да говори с вас — отвърна тя.

Когато погледнах към подиума, на който седеше лелята, видях, че ме наблюдава.

— Добре тогава — отговорих. — Да вървим.

Не знаех дали от мен се очаква да коленича, или да я целуна по бузата или челото. Вперихме поглед една в друга: аз — по-скоро предпазлив, а тя — остър като на ястреб. В крайна сметка тя посочи една от възглавниците до малкото момиче, все още без да казва нищо. Седнах. Нямах намерение да привличам вниманието на останалите в залата или на групата лели около нея.

Една бременна жена, която току-що бе успяла да се изкачи на подиума, въздъхна.

— Какво да правим с нея сега? — попита на кушаилски.

Наима изцъка с език.

— Какво да правим с нея ли? Ако не се бяхте проявили като такива нескопосани глупачки, когато се върна преди пет години, можеше да ни е опознала вече. Да ни харесва. А вижте я сега. Ватийка до мозъка на костите.

Бременната въздъхна пак.

— Можем да оплакваме миналото, колкото искаме, лельо. Но вече няма какво да се направи.

Друга леля кимна уморено.

— Идрис ще се ожени за нея и туйто. По-добре просто да се примирим.

— С какво? — попита Наима.

Ако можех, щях да предупредя сестрите да не отговарят. Разпознавах тона й — бях го чувала от Марам, от майка ми. Въпросът й не желаеше да получи отговор.

Но лелята изглеждаше стъписана, сякаш никога досега не го беше чувала.

— С господството на ватийците — каза тя така, сякаш се подразбираше.

Наима изпръхтя снизходително.

— Затова раждаш само синове, Нусаиба, защото си слабохарактерна наивница.

После плесна с ръце и добави:

— Вървете си. Всички. Далеч от очите ми.

След такова произшествие очаквах да бъда оставена на мира, но вместо това Наима върна поглед към мен. Не можех да се преструвам, че не съм я наблюдавала. Тя изчака лелите и племенничките да си отидат с мърморене, а после махна с ръка да седна до нея. Трепнах, когато ме хвана за брадичката. Пръстите й бяха тънки и имах чувството, че са ме стиснали птичи нокти.