Среднощен танц

— А сега нарочно ли си навън?

— Е, може би не съвсем. — Тя се изчерви. — Но се надявах…

— Нямаш срам.

— Може и така да е, но имай предвид, че тази история имаше щастлив край.

Мислите на Джон се върнаха на тайнствения мъж, който беше нападнал и двама им.

— За съжаление, точно на тази глава още не й е дошъл краят.

Бел стана сериозна.

— Добре де, щастлива среда тогава. Или там както се нарича частта преди кулминацията.

— А аз мислех, че кулминацията беше снощи.

Страните на Бел се обагриха в непостигнато дотогава наситено розово.

— Имах предвид литературния термин — измънка неуверено.

Джон реши да не я тормози повече и затвори все още усмихната си уста. Изчака прилично дълго и попита:

— Дали Персефона е станала вече?

Бел се намръщи и погледна към небето, по което все още личаха последните розово-оранжеви ивици на зората.

— Не съм сигурна. Странна птица е тя. Никога не знам какво да си мисля за нея. Освен това аз самата рядко съм будна по това време, така че няма как да знам дали е ранобудна.

— Е, за твое добро се надявам още да спи. Единственото, което може да стори всъщност, е да настоява да се оженя за теб, което няма да е проблем, защото точно това възнамерявам да направя във възможно най-скоро време. Все пак предпочитам да избегна писъците и припадъците, и другите подобни женски глупости.

— Мисля, че двете с Персефона ще съумеем да се придържаме към поведение, което да не обижда мъжествената ти природа.

Устните на Джон помръднаха.

— Виждам, че ти го правиш.

Не й се наложи да слуша други забележки, докато стигнаха до дома й. Тя предвидливо си бе взела ключ предната вечер и двамата се вмъкнаха тихомълком. Джон веднага се обърна да си ходи, за да не предизвика скандал.

— Моля те, не тръгвай още — побърза да го спре Бел, като сложи меко ръка върху рамото му. Невероятно, но никой от прислугата не беше усетил как се промъкват вътре. — Почакай ме в библиотеката. Ще изтичам горе да си облека нещо по-подходящо.

Джон погледна мъжкото й облекло с усмивка и кимна, а Бел забърза нагоре по стълбите. Спря на площадката, погледна надолу с дяволита усмивка и заяви:

— Доста неща трябва да обсъдим.

Той кимна отново и се упъти към библиотеката. Прокара пръст по гръбчетата на книгите, докато намери една с интригуващо заглавие и я свали от рафта. Прегледа я лениво, без да внимава особено в съдържанието. Мислите му упорито си оставаха заети със светлокосия ангел на етажа над него. Какво, за бога, я бе прихванало, за да се покатери по дърво до прозореца му на третия етаж? Не че се оплакваше от последвалите събития, но въпреки това щеше да я убие, ако още веднъж се опиташе да свърши нещо такова. Джон въздъхна, усещайки тялото си да се затопля — не от желание, а от задоволство.

Тя бе негова. Все още не беше сигурен как се случи всичко, но тя беше негова.