Орки
- Автор: Николс Стэн
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард»
- ISBN: 954-585-673-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Орки». Краткое содержание книги:
Но вгледай се внимателно в това чудовище. И ще видиш, че ти самият си чудовище. Зная, че се боиш от мен. Но и зная, че съм спечелил уважението ти.
Чуй сега историята ми. Почувствай как тупти сърцето ми и бъди благодарен. Бъди благодарен, че не ти, а аз нося меч. Бъди благодарен на орките, родени за войни, предопределени да побеждават и да осигуряват мир на всички.
Тази книга ще промени завинаги отношението ти към орките.
Изглежда се бе случило още нещо, но когато Лекман се опита да узнае подробности, жените изведнъж замлъкнаха. Разбраха само, че орките са направили нещо много лошо — нещо, което е накарало половината град да ги преследва чак до Калипарския залив. Което от своя страна идваше да посочи, че Върколаците не са в съюз с унистите. Ловците на глави обаче не даваха пукната пара за последното. Всичко, което ги интересуваше, бе да се доберат до реликвата и до толкова оркски глави, колкото можеха да отнесат в двореца, за да получат наградата.
По тази причина те също се отправиха към Калипар, с надежда да открият пресни следи. Но вече няколко дена следваха брега на залива, без да мярнат и косъм от изменниците.
— Мисля си, че не ще ги намерим по тез места — обяви Блаан.
— Остави мисленето на мен, Блаан — посъветва го Лекман. — То не е от силните ти страни.
— Може и да е прав, Мика — намеси се Олей. — И да са били тъдява, тръгнали са си вече.
— А, значи окото ти не е чак толкоз сигурно в края на краищата — присмя му се Лекман.
Разговорът им секна, когато заобиколиха дърветата.
— Това пък какво е? — ококори се Лекман.
От другата страна на пътя имаше малък, вдигнат с подръчни средства лагер. Обитателите му бяха жалка сбирщина от облечени в парцаливи дрехи жени, деца и старци. Изглеждаха доста изтощени.
— Не виждам никакви мъже — отбеляза Олей. — Не и такива, които да ни се опънат.
Хората също ги видяха и наскачаха уплашено.
Една жена се отдели от групата и се приближи към тях. Имаше дълга руса коса, привързана с износена панделка. Лекман си помисли, че има високомерна осанка.
Тя изгледа тримата странници. Високият имаше белег. Ниският бе с груби черти и превръзка на окото. Гологлавият бе с телосложение на тухлен нужник.
Лекман я надари със злобна усмивка.
— Добър ви ден.
— Кои сте вие? — попита тя с нескрита подозрителност. — Какво искате?
— Няма от какво да се плашите, госпожо. Ние сме скромни хорица, тръгнали по работа. — Той изгледа хората зад нея. — И май имаме нещо общо.
— И вие ли сте пантеонисти?
Точно това му трябваше.
— Да, госпожо. Богоугодни хорица като вас.
Тя изглежда леко се успокои.
Лекман освободи единия си крак от стремето.
— Имате ли нещо против да сляза?
— Не бих могла да ви спра.
Той слезе от коня, като се стараеше да се движи бавно, за да не я изплаши. Олей и Блаан последваха примера му.
Лекман се протегна.
— Цял ден яздихме. Хубаво е да си почине човек.
— Прощавайте, ако ни сметнете за негостоприемни — извини се жената, — но не можем да ви предложим нито храна, нито вода.
— Няма значение. Виждам, че и вашата не е лесна. Отдавна ли пътувате?
— Вече ми се струва цяла вечност.
— Откъде сте?
— От Женска дъбрава. Но по нашите места станаха размирици.
— Размирици има навсякъде, госпожо. Живеем в неспокойни времена.
Тя огледа Блаан и Олей.
— Приятелите ви са много мълчаливи.
— Не са сладкодумци, вярно е. Повече ги бива в работата. Но да не губим време в празни приказки. Спряхме, защото се надявахме, че ще можете да ни помогнете.
— Както вече казах, нямаме…
— Не става въпрос за това. Въпросът е, че ние търсим един… отряд, и тъй като пътувате отдавна, може би сте го видели.
— Доста малко хора срещнахме по време на пътуването.
— Не говоря за хора. Имам предвид древните народи.
На лицето й отново се изписа съмнение.
— И кой народ по-точно?
— Орките.
Лицето й трепна и това не остана скрито от погледа му.
— Ами, аз…
— Но нали ги срещнахме, мамо!
Ловците на глави извърнаха погледи. Едно малко момиче беше излязло пред групата.
— Онези смешни същества с татуировките по лицата — продължи детето. Говореше носово, сякаш имаше настинка. — Не може да не ги помниш!
Лекман вече знаеше, че са попаднали на златна жила.
— О, да — кимна жената, сякаш едва сега се бе сетила. — Наистина срещнахме една група орки, преди няколко дена. Но само се разминахме с тях. Изглежда много бързаха.
Лекман тъкмо се готвеше да продължи разпита, когато детето се приближи към него.
— Вие техни приятели ли сте? — попита то.
— Не се меси! — скастри я той, ядосан, че ги прекъсват.
Детето отстъпи уплашено назад и се скри сред групата. Но реакцията на Лекман бе изплашила и жената. Останалите пантеонисти също настръхнаха, но Лекман виждаше, че не представляват заплаха.