Орки

Тъй като не виждаше никакви причини за безпокойство, Страк се приближи към тях. Алфрей и Талаг го последваха.

Една от женските пристъпи напред. Изглеждаше доста млада, доколкото можеше да прецени. Имаше дълга, сплетена на плитки руса коса, която се спускаше до кръста й. Дрехите й бяха разпарцаливени. Очевидно се страхуваше, но въпреки това се изпъна гордо пред Страк.

— Ние сме само жени и деца — заяви тя с потрепващ от напрежение глас. — И старци… Нямаме лоши намерения, нито можем да ви сторим нещо. Искаме само да преминем.

Страк оцени малката й реч като доста храбра.

— Не воюваме с женски и малки — отвърна той. — Нито ви заплашваме с нещо.

— Имам ли думата ти, че няма да ни причините зло?

— Имаш я. — Той огледа изтощените им лица. — Откъде сте?

— От Женска дъбрава.

— Значи сте пантеонисти?

— Да. А вие се сражавате на наша страна, нали? — Беше по-скоро заявление, отколкото въпрос.

— Случвало се е — отвърна Страк уклончиво.

— Така и трябва. Защото и вие, древните народи, също като нас, вярвате в пантеона на боговете.

Страк кимна, но не каза нищо повече по въпроса. Между орките и човеците имаше повече различия, отколкото сходства. Но не виждаше смисъл да повдига тази тема точно сега. Вместо това попита:

— И какво ви накара да напуснете Женска дъбрава?

— Градът бе нападнат от армия на унисти. Избиха повечето от мъжете, а ние сме от малкото оцелели.

— Значи градът падна?

— Не беше, когато го напуснахме. Бяха останали малко защитници, които продължаваха да удържат атаките, но едва ли за дълго. Вие да не сте тръгнали да им помогнете?

— Не — поклати глава Страк. Точно този въпрос не му беше никак приятен. — Ние имаме друга… задача. Тръгнали сме за Прокоп. Съжалявам.

— Надявах се, че сте отговорът на нашите молитви — рече тя с натъжено лице. — Но боговете сигурно ще ме чуят.

— Накъде сте се запътили? — попита Алфрей.

— Ами… бягаме без цел. Ще потърсим някое друго селище на пантеонисти.

— Послушайте съвета ми и не се скитайте из равнините. Точно в този момент целият район около Тъкашка ливада е много опасен.

— И ние така чухме.

— Придържайте се към брега на залива — добави Страк. — Едва ли е необходимо да ви казвам, че трябва да сте далеч от Троица.

— Смятахме да поемем към селищата на западния бряг — призна тя неохотно. — Хекстон или, може би, Вермилиън. Там поне ще ни посрещнат като свои.

— Но пътят дотам е дълъг — рече Страк. Ужасно дълъг и опасен, добави той мислено.

— С божия помощ ще успеем.

Нямаше никакви причини да й симпатизира, но се надяваше да се окаже права.

В този момент иззад завоя се появи дружината и препусна към тях. Сред бегълците отново се разнесе изплашен ропот.