Магьосницата от Даршива
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьосницата от Даршива». Краткое содержание книги:
На лицето на Закат се изписа крива усмивка.
— Ти си смел мъж, Атеска — рече той. — Не си спомням някой да ме е наричал слабоумен и истински безумец в едно изречение.
— Вярвам, че ваше величество ще прости откровеността ми, но това е мнението ми по въпроса.
— Всичко е наред, Атеска. — Закат махна с ръка. — Ти си тук да ми даваш съвети, а не да ме ласкаеш. Твоят прост начин на изразяване привлече вниманието ми. Много добре, няма да започваме война срещу алорните, докато не приключим тук. Нека си мислят, че съм слабоумен; истинското безумие обаче е нещо съвсем различно. Светът видя достатъчно при царуването на Таур Ургас. — Императорът закрачи из стаята. — Проклинам те, Белгарион! — избухна внезапно той. — Какво си намислил?
— О, ваше величество — Намеси се Брадор. — Белгарион не е на запад. Миналата седмица са го видели в Мелцена.
— Че какво е правил в Мелцена?
— Не можахме да научим това, ваше величество. Но е съвсем сигурно, че е напуснал островите. Смятаме, че се намира някъде в областта недалеч от самите нас.
— И без съмнение ще обърка нещата още повече. Опитай се да го откриеш, Атеска. Наистина искам да си поговоря надълго и нашироко с този млад човек. Той вилнее из света като природно бедствие.
— Ще се опитам да науча точно къде се намира той, ваше величество — отвърна Атеска. — Сега с ваше позволение, ваше величество, искам да следя войските, докато се качват на корабите.
— За колко време ще стигнете до Фера?
— Може би три или четири дни, ваше величество. Ще наредя войниците да хванат веслата и да гребат.
— Това няма да им хареса.
— Не е нужно да им харесва, ваше величество.
— Добре, тръгвай. Аз ще дойда след няколко дни.
Атеска отдаде чест и се обърна, за да излезе.
— О, между другото, Атеска — спря го Закат, — защо не вземеш едно от тези животинчета? — Той посочи няколкото котета в ъгъла.
— Ами… — поколеба се Атеска. — Много съм ви благодарен, ваше величество, но котешката козина кара очите ми да се подуват, да сълзят и накрая направо се затварят. Мисля, че очите ще са ми твърде необходими през следващите няколко седмици.
— Разбирам, Атеска — въздъхна Закат — Е, върви.
Генералът се поклони и излезе.
Закат се замисли, после каза:
— Щом не иска да вземе котето, ще го произведа във фелдмаршал — но само ако ръководената от него операция е успешна. Разбираш ли?
— Напълно, ваше величество — промърмори Брадор.
Коронацията на ерцхерцог Отрат за император на Малореа премина гладко. Отрат, разбира се, беше недодялан като пън и трябваше да му подсказват какво да прави по време на церемонията. Когато тя приключи, Зандрамас го настани на един пищно украсен трон в палата в Хемил и заповяда на придворните да бъдат безкрайно любезни с него и да го обсипват с ласкателства. След това си тръгна съвсем безшумно.
Принц Геран беше в съвсем обикновената стая в храма, която Зандрамас беше избрала за себе си. За него се грижеше една жрица на средна възраст.
— Той се държа много добре тази сутрин, свещена Зандрамас — докладва жрицата.
— Добре, зле — какво значение има? — вдигна рамене Зандрамас. — Сега можеш да си вървиш.
— Да, свещена Зандрамас. — Жената коленичи, после излезе. Принц Геран погледна Зандрамас съвсем сериозно.
— Днес си кротък, твое величество — иронично каза Зандрамас. Изражението на детето не се промени. Въпреки че бяха заедно повече от година, Геран не показваше никакви признаци на привързаност към Зандрамас и което беше по-обезпокоително, не се страхуваше от нея. Момченцето взе една от играчките си и каза:
— Топка.
— Да — отвърна тя. — Топка. — След това, може би защото острият му поглед я обърка, прекоси стаята и застана пред огледалото.
Дръпна назад качулката на наметалото и се взря напрегнато в отражението си. Лицето й все още не беше засегнато. Това поне бе нещо, което се забелязваше с лекота. Тя погледна с отвращение появяващите се и изчезващи бляскави светлинки по кожата на ръцете си. След това решително разтвори дрехата си и погледна отражението на голото си тяло. Петната от блещукащи светлинки се разрастваха, това беше съвсем сигурно. По кожата на гърдите и корема й също имаше потрепващи, въртящи се точици светлина.
Геран се приближи тихичко и застана до нея.
— Звезди — каза той и посочи огледалото.
— Отивай да си играеш, Геран — отвърна му Детето на Злото и се загърна.
13.
Този следобед, докато яздеха на запад, приятелите на Гарион видяха как тежките, оцветени в тъмночервено облаци се наслоиха един върху друг високо, високо в небето и замъглиха небесната синева.