Танцьорът

— Райм, чуваш ли ме?

— Да, казвай.

— В мазето на съседната сграда съм — каза Амелия Сакс на микрофончето си, докато се оглеждаше.

Стените бяха мръсно жълти, циментови, а подът беше боядисан в сиво като военен кораб. Човек обаче едва ли имаше време да огледа обстановката във влажното помещение; навсякъде беше опръскано с кръв, приличаше повече на една от ужасяващите картини на Джаксън Полък.

„Клетникът“, помисли си тя. „Инелман. Дано по-скоро го открият. На човек, загубил толкова кръв, не му оставаха повече от петнадесет минути.“

— С теб ли е куфарчето с инструментите? — попита я Райм.

— Нямаме време! Изгубил е доста кръв, трябва да го намерим!

— Дръж се, Сакс. Куфарчето. Отвори го. Тя въздъхна.

— Добре. Ето, отворих го.

Куфарчето за анализ на петна от кръв съдържаше линийка, транспортир, рулетка, реагента Касъл-Майер, използван за първоначален кръвен анализ. Имаше и Луминол — веществото за откриване на остатъци от железния окис, който беше част от кръвта, дори след като престъпникът старателно избърше мястото.

— Тук е голяма касапница, Райм. Едва ли ще мога да открия нещо.

— О, нали знаеш, че от местопрестъплението можем да научим много, Сакс. И то наистина много.

Ами да, ако някой въобще можеше да анализира подобна зловеща обстановка, това беше само Райм и никой друг.

Сети се, че той и Мел Куупър бяха дългогодишни членове на Международната организация за кръвен анализ. (Това, което не се беше сещала, бяха злокобните кървави пръски от местопрестъпленията и факта, че съществуваха хора, превърнали ги в своя професия.) Конкретно това, което виждаше в момента пред очите си беше безнадеждно.

— Трябва да го намерим…

— Сакс, успокой се… Чуваш ли ме?

След секунда тя се обади:

— Добре де, добре.

— Засега ти трябва само линията. Първо ми кажи какво виждаш.

— Кръв има навсякъде.

— Формата на капките е много важна. Разбира се, ако повърхността е идеално гладка, всичко това се обезсмисля. Какъв е подът?

— Циментова замазка.

— Добре. Колко са големи капките? Измери ги.

— Той умира, Райм.

— Колко са големи? — сряза я той.

— С различна големина са. Една трета са около два сантиметра. Има и по-големи.

Около три сантиметра. Другите две трети са ситни пръски.

— Забрави за тях. Това са отделили се при падането пръски. Опиши ми най-големите. Каква форма имат?

— Повечето са кръгли.

— Краищата им назъбени ли са?

— Да — измърмори тя. — Но има и някои, с правилна, кръгла форма. Ето една-две точно пред мене. Макар, че тези са по-малки.

Къде ли е той? — чудеше се тя. Инелман. Не го познаваше. Беше изчезнал, а кръвта му изтичаше като фонтан.

— Сакс?

— Какво искаш? — сопна му се тя.

— Ами малките капчици? Опиши ми ги.

— Нямаме време да се занимаваме с това!

— Нямаме време да не се занимаваме — хладно я прекъсна той.

„Проклет да си, Райм“, помисли си тя, после каза:

— Добре — и ги премери. — Малко повече от сантиметър. Съвършено кръгли. Никакви назъбени ръбове.