Танцьорът

Ех, ех, това си е моята Амелия, помисли си той. Перфектна криминалистка. Супер стрелец. А умът й така сече, хитра е за две лисици.

— О, не, Линкълн, Клер е била…

Той закима.

— Тя беше техникът, когото изпратих да огледа местопрестъплението на Уолстрийт, след удара на Танцьора. Тя беше тази, която се бе протегнала към кошчето и вдигнала онази хартия, дето взриви бомбата.

Значи ето защо той беше така обсебен от идеята да хване този човек. Ето защо толкова настояваше да говори с убиеца. Просто е искал да хване онзи, който бе убил любовта му. Искал е да знае всичко за него.

Но това беше отмъщение, чисто и просто отмъщение. Когато Лон Селито — който е знаел за Клер — се чудеше дали не е по-добре Пърси и Брит да напуснат града, тогава той беше попитал Райм дали не позволява на чувствата си да се намесват в случая.

Ами да, така си беше. Но Линкълн Райм въпреки всеобхватния застой в личния си живот беше точно толкова хищник, колкото и соколите, които кацаха на перваза на прозореца му. Всеки криминалист е такъв. Щом надуши плячката си. нямаше какво да го спре.

— Така че това е, Сакс. Няма нищо общо с Пърси Клей. А щом исках да прекараш нощта — да прекарваш всяка нощ -не можех да рискувам да те обичам повече, отколкото вече те обичах.

Беше толкова удивително — дори смущаващо — за Линкълн Райм да води този разговор. След нещастния случай той си беше решил, че дъбовата греда, която му беше прекършила гръбнака, в действителност беше нанесла най-ужасната си вреда върху сърцето му, като беше убила всяко чувство в него. Способностите му да обича и да се оставя да бъде обичан според него бяха също така прекъснати, както и тънката нишка гръбначен мозък. Всичко това беше до онази нощ, когато се беше сближил със Сакс. Тогава той беше разбрал колко много се беше лъгал.