Танцьорът

Стивън постави оръжието си върху една картонена кутия.

— Къде…? Хайде, по-живо, къде ти е радиото?

— Не нося радиостанция — каза Стивън.

— Обърни се. И без резки движения.

Стивън се завъртя бавно и се озова пред дребен кльощав мъж с подвижни малки очички. Беше мърляв и приличаше на болен. Носът му течеше, а очите му бяха подозрително зачервени. Гъстата му кестенява коса беше сплъстена и приличаше на мокър парцал. Освен това смърдеше. Сигурно беше някой скитник. Както би казал вторият му баща, пияндурник. Или друсалка.

Старият очукан късоцевен Колт беше опрян плътно в корема на Стивън, а петлето беше запънато. Едва ли беше нужно кой знае какво усилие да се освободи чукчето, особено пък това, което беше явно доста старо и износено. Стивън пусна една любезна усмивка. По цялото му тяло не трепваше и едно мускулче.

— Виж — започна той, — не искам да ти създавам проблеми.

— Къде ти е радиото? — изпелтечи мъжът.

— Нямам радио.

Оня нервно опипа джобовете на пленника си. Стивън лесно можеше да го премахне — вниманието му често се местеше от един предмет върху друг. По тялото му пробягваха търсещите пръсти на мъжа. Накрая оня отстъпи назад.

— Къде е партньора ти?

— Кой?

— Не ме будалкай. Знаеш за какво говоря. Изведнъж отново се почувства дребен. Пълен с червеи…

Нещо не беше наред.

— Наистина не зная за какво говорите.

— За ченгето, дето беше тук преди малко.

— Ченге? — прошепна Стивън. — В тази сграда ли?

Човекът неуверено премигна с кръвясалите си очи.

— Точно така. Ти не си ли му партньор?

Стивън отиде до прозореца и погледна навън.

— Не мърдай. Ще стрелям.

— Насочи това някъде по-встрани — изкомандва Стивън, като погледна през рамо. Вече не се тревожеше за освобождаването на чукчето. Започваше да осъзнава значимостта на грешката си. Повдигна му се.

Гласът на мъжа отново задра о гърлото му, докато повтаряше заплахата си.

— Спри! Не мърдай от мястото си! По дяволите, наистина ще те застрелям.

— По алеята има ли други от тях? — хладно попита Стивън.

Последва мълчание. После:

— Ти наистина ли не си ченге?

— По алеята има ли други от тях? — повтори рязко Стивън.

Мъжът се огледа неуверено:

— Преди известно време бяха цяла сюрия. Сложиха онези боклуджийски кофи и кесиите с боклук. Сега не зная, може да са си отишли.

Стивън гледаше замислено алеята. Кесиите с боклук… Значи са ги поставили, за да ги използвам за прикритие. Да ме подмамят.

— Ако извикаш на някого, кълна се…

— О, я тихо — Стивън отново огледа внимателно алеята, търпелив като боа. В крайна сметка забеляза една слаба сянка върху камъните от настилката — зад едната от кофите. Премести се леко. Инч-два.

После на покрива на сградата, зад охранявания блок — върху асансьорния винкел — потрепна друга сянка. Бяха достатъчно добри, за да не си показват дулата на пистолетите, но не чак толкова, за да се сетят, че неподвижната вода от водната кула на покрива може да отрази сенките им.