Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
— Искала си да знаеш с какъв тип си имаш работа, така ли?
— Не, исках да докажа на момчетата от „Делта“, че нямаш стари вражди. Нито с Карбоун, нито с когото и да било.
— Какво, ти мен ли закриляш?
— Все някой трябваше да го направи. Преди малко бях при тях и мога да ти кажа, че са бесни.
Кимнах. Разбрали са за Брубейкър.
— Сигурно — казах аз. Представих си затворническата им сграда, първоначално проектирана, за да не избяга никой от вътре на вън, после пригодена, за да не прониква никой от вън на вътре; сега между тия дебели стени сигурно вреше и кипеше като в тенджера под налягане. Представих си кабинета на Брубейкър, празен и притихнал. И килията на Карбоун, също празна.
— А къде тогава е новият пистолет на Карбоун? — запитах аз. — Не го намерих в стаята му.
— В арсенала — каза Съмър. — Почистен, смазан и зареден. Те предават личните си оръжия на съхранение. В хангара имат отделна желязна клетка, трябва да я видиш, прилича на пещерата на Дядо Коледа. Натъпкана от стена до стена с бронирани хъмъри, камиони, експлозиви, гранатомети, противопехотни мини, апаратура за нощно виждане. Стига за въоръжаване на централноафриканска държава с диктаторски режим.
— Благодаря — рекох аз, — много успокоително звучи.
— Съжалявам — каза тя.
— Защо е подал жалбата?
— Нямам идея.
Представих си Карбоун в оня стриптийз бар в новогодишната нощ. С влизането си се бях насочил към групичка от четирима мъже, които бях взел за сержанти. В блъсканицата тримата се бяха озовали в един момент с гръб към мен, а четвъртият с лице. Всичко бе станало съвсем случайно. Нямах представа кого ще намеря там, а те не бяха очаквали да се появя. Не познавах нито един от тях. Беше толкова случайна среща, колкото изобщо е възможно. И все пак Карбоун ме беше наклепал заради някакво си сбиване, каквото сигурно бе виждал хиляди пъти. Или в каквото сам бе участвал. Ако някой сержант твърди, че никога не се е бил в бар, значи е лъжец.
— Ти католичка ли си? — запитах аз.
— Не, защо? — отвърна Съмър.
— Питах се дали не знаеш латински.
— Не само католиците знаят латински. Ходила съм на училище все пак.
— Е добре, qui bono? — казах аз.
— Кой печели ли? Искаш да кажеш от тази жалба?
— Винаги помага да потърсиш мотива — казах аз. — С него се обясняват много неща. В историята, в политиката, навсякъде.
— Нещо като следвай парите, така ли?
— Нещо такова — казах аз. — Но не мисля, че тук са намесени пари. По-скоро някаква друга изгода за Карбоун. Иначе за какво му е трябвало да го прави?
— Може пък да е било от морални съображения. Може някакъв вътрешен подтик да го е накарал.
— Не и ако това е първата му жалба за шестнайсет години. Сигурен съм, че е виждал и много по-лошо. Аз счупих само един крак и един нос. Нищо кой знае какво не е станало. Това е армията, Съмър. Не вярвам през всичките тези години Карбоун да си е въобразявал, че е в кръжок по ръкоделие.
— Не знам — каза тя.
Плъзнах към нея листа с написаната цифра 973.
— Това е общият брой на заподозрените — казах аз.
— Той е бил в бара до осем часа — каза тя. — Проверих, тръгнал си е сам. Оттогава никой на го е виждал жив.
— Каза ли някой в какво настроение е бил?
— Сержантите от „Делта“ нямат настроения. Да не би случайно да заприличат на хора…
— А пил ли е много?
— Една бира.
— Значи си е тръгнал от столовата в осем съвсем спокойно, сякаш няма нищо?
— Явно така е било.
— И е познавал човека, с когото е имал среща.
Съмър не отговори.
— Преди малко, докато те нямаше, Санчес пак се обади — казах аз. — Полковник Брубейкър е бил застрелян в тила. С два куршума, от упор.
— Явно и той е познавал убиеца си.
— Много е възможно — казах аз. — В един и двайсет и три през нощта. Между три и половина и четири и половина часа след Карбоун.
— Значи имаш алиби пред хората от „Делта“ — каза тя. — В един и двайсет и три си беше тук.
— Така е — казах аз. — Бяхме с Нортън.
— Ще им го кажа.
— Няма да ти повярват.
— Смяташ ли, че има връзка между Карбоун и Брубейкър?
— Здравият разум ми подсказва, че би трябвало да има. Само че не виждам как. Нито пък защо. Е, да, и двамата са от отряда „Делта“. Карбоун обаче е убит тук, а Брубейкър на съвсем друго място. При това Брубейкър е голям началник, важна клечка, докато Карбоун е никой, прост сержант, който си е живял тихо и кротко и на никого не е пречил.
— Мислиш ли, че един ден в армията ще служат гейове?
— Те вече служат в армията. И винаги са служили. През Втората световна война съюзниците са имали общо четиринайсет милиона мъже в униформа. По теорията на вероятностите поне един милион от тях са били хомосексуалисти. А пък доколкото си спомням, това не ни е попречило да спечелим войната. Така поне пише в учебниците.