Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
— Полицейският участък още е там — каза Фарид. — Полицаи в града не липсват. Но работилници за хвърчила няма да намериш нито на Джаде Мейуанд, нито където и да било в Кабул. Тия времена отминаха.
Джаде Мейуанд се беше превърнала в гигантски пясъчен замък. Сградите, които не бяха напълно рухнали, едва се крепяха с хлътнали покриви и надупчени от снаряди стени. Цели квартали бяха изравнени със земята. Видях над купчина развалини да стърчи килната табела, осеяна с дупки от куршуми: ПИЙТЕ КОКА-КО… Видях деца да играят из руините сред остри парчета камъни и тухли. Велосипедисти и магарешки каручки лъкатушеха между дечурлига, бездомни псета и купища развалини. Прашна мараня бе надвиснала над града, а отвъд реката се издигаше самотен стълб дим.
— Къде са дърветата? — попитах аз.
— Хората ги изсякоха, за да се топлят през зимата — отговори Фарид. — Шоравите също изсякоха доста.
— Защо?
— Из клоните им се криеха снайперисти.
Налегна ме печал. Завръщането в Кабул бе като да срещнеш стар, забравен приятел и да видиш, че животът е бил жесток към него и сега се скита без дом и постеля.
— Баща ми построи сиропиталище в стария град южно оттук — казах аз.
— Помня го — кимна Фарид. — Разрушено е от години.
— Може ли да спреш? — помолих аз. — Искам да походя.
Фарид паркира на една тясна пресечка близо до запустяла и порутена сграда без врата.
— Тук имаше аптека — промърмори той, докато слизахме от джипа.
Върнахме се на Джаде Мейуанд, завихме надясно и продължихме на запад. Усетих, че ми залютя на очите.
— Каква е тази миризма? — попитах аз.
— Дизел — обясни Фарид. — Градските генератори непрекъснато се повреждат, електроснабдяването е нестабилно и хората използват дизелово гориво.
— Дизел. А помниш ли на какво миришеше някога тази улица?
Фарид се усмихна.
— На кебап.
— Агнешки кебап — уточних аз.
— Агнешки — повтори Фарид с носталгия. — Сега в Кабул агнешко ядат само талибаните. — Той ме дръпна за ръкава. — И като стана дума за тях…
Към нас се приближаваше кола.
— Патрул на брадатите — прошепна Фарид.
За пръв път срещах талибани. Бях ги виждал по телевизията, по интернет, във вестници и по кориците на списания. Но сега стоях само на десетина метра от тях и се опитвах да се убедя, че внезапният вкус в устата ми не е вкусът на чист, неподправен страх. Че кожата ми не настръхва и сърцето ми не подскача бясно. Ето ги, приближаваха се. С цялото си величие.
Червеният пикап тойота бавно мина край нас. В каросерията клечаха неколцина млади мъже със сурови лица и преметнати през рамо автомати „Калашников“. Всички бяха с бради и черни тюрбани. Един от тях, смугъл младеж малко над двайсет, с гъсти сраснали вежди, държеше камшик и ритмично потрепваше с дръжката му по ръба на каросерията. Погледът му шареше насам-натам и изведнъж падна върху мен. Впи се в очите ми. Никога не се бях чувствал тъй разголен. Сетне талибанът изплю жълта тютюнева храчка и отмести поглед. Открих, че отново мога да дишам. Пикапът продължи по Джаде Мейуанд, оставяйки подир себе си облак прах.
— Какви ги вършиш? — изсъска Фарид.
— Какво?
— Никога не ги гледай! Разбра ли? Никога!
— Без да искам — промърморих аз.
— Приятелят ти е напълно прав, ага. Все едно да сръчкаш с тояга бясно псе — обади се някой.
Видях стар просяк, седнал бос върху стъпалата на някаква сграда, надупчена от куршуми. Носеше излинял чапан и прокъсан мръсен тюрбан. Левият му клепач провисваше над празна орбита. С изкривена от артрит ръка старецът посочи след отминалия червен пикап.
— Обикалят и гледат. Гледат и се надяват някой да ги предизвика. Рано или късно все се намира жертва. Тогава псетата пируват, а дневната скука най-сетне отминава и всички казват: „Аллах да ни е на помощ!“ А ако никой не ги предизвика… Е, могат да убиват и без причина, нали?
— Когато талибаните са наблизо, гледай в земята — каза Фарид.
— Добър съвет ти дава твоят приятел — подкрепи го старият просяк. Закашля се и плю в мръсна кърпа. После изпъшка: — Извинявай, би ли ми дал няколко афгана?
— Бас. Да вървим — рече Фарид и ме дръпна за ръката.
Подадох на стареца сто хиляди афгана, които се равняваха на около три долара. Когато се наведе напред да вземе парите, вонята му — като от вкиснато мляко и отдавна немити крака — нахлу в ноздрите ми тъй силно, че едва не повърнах. Той бързо прибра парите в пояса си, шарейки наоколо с единственото си око.
— Хиляди благодарности за великодушието, ага.
— Знаеш ли къде е сиропиталището в Картех сех? — попитах аз.