Огледален танц
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Бараяр #11
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огледален танц». Краткое содержание книги:
— Иван не е тук сега, нали? — попита Марк ужасен.
— Той не живее в нашия дом, не, ако имаш предвид това. Той е във Ворбар Султана, в щаба на Имперската служба. Може би — тя се замисли — той ще те разведе из града и ще ти покаже нещата, които Майлс искаше да видиш.
— Иван може би все още е ядосан за онова, което му направих в Лондон — подхвърли Марк.
— Ще го забрави — каза графинята уверено. — Трябва да призная, че на Майлс положително щеше да му доставя удоволствие да обърква хората с теб.
Каприз, очевидно наследен от майка му.
— Живея вече почти три десетилетия в Бараяр — сподели тя. — Изминахме толкова дълъг път… И все пак има още много за изминаване. Дори Арал започва да се изморява. Може би не ще успеем да свършим всичко за едно поколение. Според мен е време за смяна на гвардията.
За първи път той се облегна на фотьойла, подпря се и започна спокойно да гледа и слуша, вместо само да се страхува. Съюзник. Изглежда, имаше съюзник, макар все още да не разбираше защо. Гален не беше отделил достатъчно време за графиня Корделия Воркосиган, тъй като напълно се беше отдал на стария си враг Касапина. Излиза, че Гален много я беше подценил. Тя беше оцеляла тук двайсет и девет години… би ли могъл и той? За първи път това му изглеждаше възможно.
Откъм двойната врата на преддверието прозвуча кратко почукване. Графиня Воркосиган произнесе едно кратко „Да?“, вратата се открехна и се подаде мъжка глава. С напрегната усмивка.
— Време ли е да вляза, скъпи капитане?
— Да, мисля, че е време — каза графиня Воркосиган. Той се промуши и затвори вратата. Гърлото на Марк се стегна: той преглътна и пое дъх, отново преглътна и отново пое дъх. Едва се контролираше. Не трябва да припадне пред този човек. Или да повърне. Във всеки случай в стомаха му вече беше останала само една лъжичка жлъчка. Това беше той, повече от сигурно беше той, министър-председателят граф Арал Воркосиган, бившият регент на бараярската Империя и фактически диктатор на три свята, завоевателят на Комар, военният гений, политическият ръководител — обвиняван в убийства, мъчения, луд човек… Твърде много невъзможни неща, които да се вместват в това набито тяло, което сега крачеше към Марк.
Марк беше изучавал видеокадри на Арал, направени на различна възраст. Всъщност той не беше толкова стар, макар че първата свързана мисъл, която мина през ума му, беше: „Изглежда по-стар, отколкото очаквах“. Граф Воркосиган беше десет стандартни години по-голям от бетанската си жена, но изглеждаше двайсет или трийсет години по-стар. Косата му беше сива, по-светла отколкото на видеообразите отпреди две години. Беше нисък за бараярец, колкото графинята. Лицето му беше едро, силно, сухо. Носеше сиви униформени панталони, но без куртка, само кремава риза с навити дълги ръкави и отворена кръгла яка, което, ако беше предназначено да му придаде небрежен вид, беше напълно безрезултатно. С влизането му напрежението в стаята се повиши до ниво на задушаване.
— Елена е настанена — съобщи граф Воркосиган и седна до графинята. Позата му беше свободна, с ръце на коленете, но той не се облегна удобно назад. — Срещата ни, изглежда, събуди повече стари спомени, отколкото беше готова да понесе. Доста е разстроена.
— Ще отида да поговоря малко с нея — каза графинята.
— Добре. — Графът оглеждаше Марк. Озадачен? Отблъснат? — Хубаво. — Опитният дипломат, чиято задача беше да убеди хората от три планети да тръгнат по пътя на прогреса, стоеше безмълвен, объркан, сякаш не можеше да заговори направо на Марк. Вместо това се обърна към жена си: — Той е минал за Майлс?
Очите на графиня Воркосиган светнаха весело.
— Оттогава е наддал няколко килограма.
— Виждам.
Няколко секунди протекоха в мъчителна тишина.
Марк избърбори:
— Първото нещо, което трябваше да направя, когато се срещна с вас, беше да се опитам да ви убия.
— Зная. — Граф Воркосиган се облегна на канапето и най-после погледна Марк в очите.
— Бях принуден да се упражнявам в около двайсет различни метода, докато не свикнах да ги правя дори и на сън, но на първо място стоеше парче кожа с парализираща отрова, от която при аутопсия заключението е „сърдечен инфаркт“. Трябваше да остана насаме с вас и да я допра до която и да било част от тялото ви. Беше необичайно бавно като средство за покушение. Трябваше да чакам до вас двайсет минути, докато не видя, че сте умрял, и да не позволя да се разбере, че не съм Майлс.