Карибски романс
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кънчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Карибски романс». Краткое содержание книги:
Тя не знаеше, че тези очи са очите на човек, който ще преобърне света й. Ще я накара отново да се замисли за нещата, от които се е отказала, за нещата, от които се крие, за хората, които искат да я наранят и ще я накара да се почуства отново жива и обичана — този път истински.
— Вижте, Моралес…
— Това ще го обсъдим по-късно. Приемете моите благодарности и извинения — каза на Лиз и Джоунъс. — Съжалявам, че не намерихме друг начин.
— Аз също — промърмори Лиз, после се обърна към Скот. — Струваше ли си всичко това?
— Амбъкъл е вкарал хиляди килограми кокаин в Щатите. Носи отговорност за повече от петнадесет убийства в Съединените Щати и Мексико. Да, заслужаваше си.
Тя кимна.
— Надявам се, разбираш, че не искам да те виждам никога повече — каза. После постави длан върху ръката на Джоунъс и се помъчи да се усмихне. — А ти беше способен ученик.
— Жалко, че така и се разминахме с онова питие — рече Скот, после отново погледна към Джоунъс: — Съжалявам за много неща.
— Признателен съм за това, което казахте за брат ми. За мен то е много важно.
— Предложил съм го за почетно отличие. Ще бъде изпратено на родителите ви.
— Това за тях ще е от голямо значение — той протегна ръка. Искрено. — Вие сте си вършили работата, разбирам. Всички правим това, което сме длъжни да правим.
— Все пак, това не означава, че не съжалявам.
Джоунъс кимна. Нещо вътре в него се беше освободило, напълно освободило.
— Колкото до това, което причинихте на Лиз през последните няколко седмици…
Много бавно сви ръката си в юмрук и здраво го фрасна в челюстта на Скот. Той политна, рухна върху един стол и го строши на две.
— Джоунъс! — ахна смаяно Лиз и само се втрещи.
После, колкото и немислимо да беше, я напуши смях. Закри уста с ръка, облегна се на Джоунъс и прихна.
Моралес седеше с доволен вид зад бюрото и сърбаше от кафето.
Скот опипа предпазливо брадата си.
— Всички правим това, което сме длъжни да правим — измърмори.
Джоунъс му обърна гръб.
— Довиждане, капитане.
Моралес остана на мястото си.
— Довиждане, господин Шарп.
Стана и в рядък изблик на чувства взе ръката на Лиз и я целуна.
— Вайя кон Диос.
Изчака, докато вратата се затвори зад тях, и тогава обърна поглед надолу към Скот.
— Вашето правителство, естествено, ще заплати стола.
Той си тръгна. Тя го отпрати. След близо две седмици Лиз се будеше всяка сутрин с една и съща мисъл. Джоунъс си беше отишъл. Толкова по-добре, опитваше се близо две седмици да убеди себе си. Ако беше послушала сърцето си, щеше да каже „да“ още в мига, когато той я помоли да се омъжи за него. Би изоставила всичко, съградено с двете й ръце, и да го последва. С което да разруши живота му, навярно и своя.
Джоунъс се бе върнал в неговия свят. Разлистваше книги по право, изправяше се пред съдебните заседатели, посещаваше изискани вечери и светски приеми. Сигурна беше, че прекараното на Косумел време вече му изглеждаше като през мъгла. В крайна сметка, не беше писал. Не се и обади. Замина си на другия ден, след като Амбъкъл беше задържан под стража, без повече нито една дума за любов. Настигнал своите призраци в лицето на Манчес, той просто си тръгна по живо, по здраво.
Нямаше го и тя отново беше сама. Както бе пожелала. Онова, което му даде, го стори без условия или очаквания. Което Джоунъс й даде, щеше да остане с нея завинаги.
Слънцето продължаваше да грее ярко, въздухът беше омаен като нежна мелодия. Мъжът, когото обичаше, не беше при нея, но и Лиз бе жива и здрава. Един месец, наситен със спомени, щеше да й стигне за цял живот. Освен това Фейт си идваше у дома.
Лиз зави към паркинга, заслушана в тътена на излитащ самолет. Точно сега самолетът на Фейт и родителите й прекосява Залива. Тя остави мотопеда и се отправи към чакалнята. Беше глупаво да нервничи така, каза си, ала нищо не можеше да направи. Беше глупаво и да идва на летището час по-рано, но вкъщи не можеше да си намери място. Мина край леха с невен и здравец и реши да купи цветя. Майка й обичаше цветята.
Вътре в залата беше прохладно и шумно. Туристи пристигаха и заминаваха, сновяха насам-натам, ала рядко минаваха край множеството магазини и открити щандове, без да направят някоя покупка в последния момент. Лиз също влезе в едно от магазинчетата, после продължи да ги обикаля, като непрестанно купуваше по нещо, ей така, каквото й хрумне. Когато стигна до изхода за пристигащите, вече бе натоварена с две големи торби и букет алени карамфили.
Всеки миг, мислеше. Всеки миг ще е тук. Премести торбите в една ръка и нервно отметна косата си. Пътниците очакваха полетите си, дремеха в черните пластмасови столове или прелистваха пътеводители. Видя една жена да оправя червилото си в малко огледалце и й мина през ум дали и тя да не се отбие в тоалетната, за да провери как изглежда. Облиза устни и реши, че не може да се отдалечава нито за минута. Не я свърташе обаче и затова не седна, а закрачи напред-назад покрай голямата стъклена преграда, като наблюдаваше как самолетите кацат и излитат. Закъсняваше. Самолетите винаги закъсняват, щом ги чакаш. Небето беше синьо, чисто и ясно. Знаеше, че и в Хюстън времето е хубаво, беше проверявала ежедневно. Самолетът обаче закъсняваше. Обзета от нетърпение, Лиз се приближи до един униформен служител да попита какво става. Можеше и да си спести труда.